вторник, декември 22, 2015

Шарени опаковки


"Така да предадат на генералите: нататък няма път."
Г. Рупчев 


И тази вечер глъхнат улиците късно, 
и мъглата властва над града и мозъците, 
и студът сковал е всичките емоции 
на уважаемите пешеходци и тротоари, 
и духът отдавна е от марката „Бездушност”, 
и целите покрити сме във етикети, 
и изложени по рафтовете на невежеството свое, 
все по-малко мислим, 
все по-малко чувстваме, 
все повече се задоволяваме да бъдем лъскавите 
опаковки, към които трескаво протягаме 
ръцете си по магазините, 
по будките, по ъглите на тоя свят, 
на майната си и отвъд…

И другите ни вземат, защото 
ние първо себе си сме взели, 
и другите купуват ни, защото 
ние първо сме продали себе си, 
и ние сме онези, в които все по-малко вярват, 
по които от векове не са бленували, 
и неизменно сме изложени по рафтове, 
и вечно облепени сме с последната цена, 
и вечно сме обречени на краткия проблясък, 
на обричащата вътрешностите ни актуалност, 
на жалката съвременност, илюзията, 
за която всички вестници и новинарски сайтове 
тръбят безспирно, шумно: ей това е ден, 
а денят е вечен, защото е повтаряш се, 
и знаете ли, вечността е скучна…

И ние все така не можем да намерим място, 
което да е топло, наше и продължаваме да скитаме 
по коридорите на вените си, 
по килимите на митохондрии, 
из пещерите-пори, 
и все не можем да намерим кораб, 
който да е в нашата посока, 
и какъв ти кораб?
тук, по рафтовете няма вятър, 
няма въздух, няма порив, 
и ние просто сме забравили да вярваме, 
и квартирували сме Бог в стъкълце, 
поставено под микроскоп, 
във който гледа някой:
който изкрещява мудно: няма Бог!

И ние също там поглеждаме, 
излиза че това е огледалото, 
в което сутрин се оглеждаме, 
това е изкривеният ни образ, 
и продължаваме да скитаме, 
но все по-гордо, все по-пусто, 
през няколко години се провикваме, 
че сме намерили онова, което търсим, 
без да знаем какво е то, къде е, 
а всъщност вече липсват и пространства, 
сега Вселената е изброима и е магазин, 
и ние сме залостени във магазина, 
и няма как да стигнем онова, 
което е безценно и отвъд, 
и се примиряваме, това сме ние: 
опаковки шарени, в които уж се крие нещо, 
но в които няма нищо, и се ядосваме, 
и захвърляме опаковките, 
в които е повита празнотата ни.

И изведнъж се оказваме нищо, 
и сякаш просто не съществуваме, 
дали сме истински?
къде сме? 
тук ли сме?
или сме другаде?
и ето, нищото оказва се, че съществува, 
и ние дишаме, и само как, 
с какво ожесточение, 
с каква наслада, 
ние дишаме, 
и нищото можело да диша, 
и нищото можело да чувства, 
и нищото можело да мърда ръчички, 
и нищото можело да ходи, 
да говори, да се зъби, 
и невидимото добива плътност, 
и недосегаемото е докоснато, 
и неуловимото е уловено, 
и немислимото е измислено, 
и нищото е станало нещо.

Ние сме нищо…


Публикуване на коментар