четвъртък, декември 17, 2015

Годината на българския народ и на "антибългарите"

На финала на 2015 и за начало на 2016 поканихме различни автори да реагират по темата "Добра година". Текстовете им ще четете през следващите седмици. Започваме с писателя Иван Димитров*.

За съжаление в настоящата ситуация този текст няма как да бъде особено позитивен, особено на фона на случилото се, случващото се и това, което предстои да се случва. Какво може да е бъдещето на тази територия, изпълнена с неработещи институции, която по странно стечение на обстоятелствата наричаме държава? Единственото розово нещо в него е пробуждането на една шепа българи през последните години. Една шепа, която нараства малко по малко, да, но може би прекалено бавно. Една шепа, която постигна максимума си по време на протестите през 2013 г.: няколко десетки хиляди българи. 


Може би тази бройка на моменти ни се струва много, но на фона на останалото население това е половин нищо. Тези българи (или може би трябва да кажа "антибългари", защото биват определяни по този начин от редица "медии") за съжаление нямат физическата възможност да осъществят ударна промяна в статуквото. Те правят

малка крачка по малка крачка към поредната си малка цел и малко по малко я достигат

а през това време биват удряни от бухалките на статуквото. В същото време те биват псувани и плюти от сънародниците си, които ги обвиняват за всички проблеми на тази държава. Всичко това се случва с любезното съдействие на огромна част от медиите, които любезно приковават вниманието на общественото недоволство там и го отклоняват от истинския проблем: нефункциониращата държава. 


За съжаление проблемът е в народа, в нашите народопсихология, история и преди всичко в нашия бит. Все пак това е народ, който не успя сам да постигне свободата си. И защо? Защото лежеше в блатото, оставяше се да го колят и да го ограбват и повтаряше, че може да стане и по-зле. И се задоволяваше да живурка. Той остави шепа хора да се борят за свободата му и не пропусна да ги предава при всеки изгоден случай. Той ненавиждаше чорбаджиите си, които го ограбваха, и им се усмихваше. Казваше открито мнението си за тях само зад гърбовете им, шушукаше, оплакваше се. Затова шепата въстаници не успяха да направят друго, освен да провокират покушение над своя собствен народ с надеждата, че някоя от Великите сили ще дойде да ни подари свободата на бял кон. И белият кон не закъсня. 

Много бързо след това същият този народ вдигна какви ли не паметници на своите герои, издигна ги на какви ли не пиедестали, говореше възторжено за тях, поднасяше им венци… И забрави най-важното: техните послания. Народът, който така откровено не желаеше да бъде свободен и да се бори за свободата си, трябваше да се грижи за свободата в държавата си и той го направи по неговия си начин – замени я с робство. Затова и българската история е белязана от толкова много преврати и смутни времена. Всъщност 

българите забравиха най-ценния завет на своите възрожденци: бъдете свободни хора


Именно поради тази духовна амнезия българинът не е нито свободен, нито човек. Той продължи да живурка и в най-отвратителните периоди от историята си. Не може да се отрече, че имаше известни проблясъци, но само за да изпадне отново в любимото си състояние на зимен сън. В това прекрасно кално блато, което е идеалната почва за любимото му живуркане. 

Този народ така и не се научи, че живее в държава, и упорито продължава да живее, както е живял по време на добре познатите ни пет века. Той си седи в двора, пие си ракията, кафето, говори си, чете вестници, цъка с език и дава акъл. Ако не седи в двора, тогава е в любимото си кафене или в любимата си кръчма. И в момента, когато в една от съседните леснозапалими къщи лумне пожар, той продължава да си говори и да си пие питието. Защото не става дума за неговата къща. Защото няма чувство да принадлежност към този народ. Защото от него нищо не зависи. Всичко зависи от тези, които са "горе". Защото неговият гръбнак е скършен от вековното кланяне и целуване на чорбаджийски обувки. 

И ето, пожарът обхваща и съседната къща и нашият любим българин не престава да цъка с език. В един момент може би дори ще се удиви, ще каже нещо "по-пиперливо", ще се засмее. Ще продължи да се чувства чужденец в своята родина, защото от години живеем в държава, където всички сме чужденци, уникални, неразбрани и прекрасни хора, българи, патриоти. В този момент ще лумне още една къща. И докато се усети и се смее на интересната и необичайна картинка, пожарът ще стигне до него и той бързо ще се втурне да спасява каквото може. Винаги ще спаси прекалено малко, защото ще е чакал ножа да проникне в плътта, преди да се дръпне. И после дълго ще разправя на приятелите си, които ще му съчувстват. Това е този народ: на него повече му подхожда да бъде наричан диво и нецивилизовано племе. 

Ала не се залъгвайте! Той умее да се държи човешки, но го прави единствено когато е на наистина чужда територия. Защото там друг го управлява и той със своето раболепие търпи цивилизацията, законността, чистотата. Той дори ги харесва. Но върне ли се обратно рано или късно свиква с "българщината", с нецивилизоваността и необразоваността (с които той открито се гордее, защото се тупа в гърдите, викайки: "Булгар!"). Върне ли се на родна почва, той рано или късно започва да си хвърля боклука където свари. И със законите е така. Свикнал е човекът, че всичко става с връзки, затова и той ще тръгне като Богородица по мъките, докато не намери някой приятел на приятел на приятеля, който е във властова позиция, която може да реши проблема му. Ако такъв не се намери, ще пие и псува – той това го прави добре. 

И ето, кръгът се затваря. Сред цялата тази човекоподобна маса, която съществува само когато е нещастна. Която не спира да мрази другите, защото тайно мрази себе си. Не може да си прости, че не е успяла да се нареди някъде "отгоре" и затова, докато оцелява, тя се опитва да побутне децата си. За съжаление в същото време тя ги осакатява, като дълбоко нагнетява в главите им мисълта, че от тях "нищо не зависи" и че "ти гледай себе си, грижи се да си добре, а всичко може да върви на майната си". И ето, о, щастие! Нещата не са спрели да вървят на майната си. И 

народът ликува, радва се, мърмори и плаче


И отново, както винаги, има една шепа наивни идеалисти, които се опитват да се борят с вятърните мелници на статуквото. И отново всички истински българи ги сочат с пръст и им се смеят, казвайки: "Вижте ги тия балъци, какво само се бутат! Сякаш могат нещо да направят?" И отново техните глави не могат да измислят никакво друго оправдание за желанието на онази шепа да направи нещо, затова стигат до логичната мисъл, че всичко опира до "келепира" и трябва да има някаква изгода. 

Същите тези, колкото и да се оплакват и прикрито да негодуват срещу политиците си (открито би било, ако имаше граждански натиск), все по-масово не гласуват. И, изглежда, приемат да бъдат управлявани само от най-големите байганювци. Защото какъв по-подходящ управник би имал народът, който е родил Бай Ганьо от собственото си дете? Затова и нашите управници така се тупат в гърдите и наблягат на българщината. Хвалят се, че правят нещо материално. Наблягат на "видимостта". Докато камък по камък рушат малкото, което е останало от тази държава. 

Те също не помнят завета на възрожденците ни, който гласи, че трябва да ценим историята си, езика си, литературата си, културата си. Затова бетонират архитектурни паметници, докато ги "реставрират".

Затова оставят библиотекарите със заплати на чистачки

Защото за музейните дейци, библиотекарите, галеристите, хората на ума и духа никога няма пари. Но има пари за банки, нови музеи, за цялата пищност на "видимото". В крайна сметка такава е традицията. Това са типичните български чорбаджии. Това е вечният враг на този народ. Враг, който народът, воден от някакво мазохистично чувство, обича и дълбоко презира в същото време. Затова и този народ винаги се прехласва по чуждото и никога не цени своето. Как да цени своето, когато той не цени себе си? Това би било парадокс! 


Така е и с тази година. Скандал след скандал. Спасяване на банки, строене чрез европари (с "нашите фирми"). Една пищна показност, че пари има, че всичко е наред. Докато в същото време продължаваме да бъдем най-бедната страна в "лошата" Европа. Докато българските майки продължават да взимат унизителни майчински. Докато пенсионерите издъхват с унизителни пенсии. Докато библиотекарите, музейните работници и галеристите взимат заплати, които се равняват на заплатата на чистачка в банка. Докато българските учители застаряват и продължават да не бъдат приоритет на това, на миналото и на бъдещото правителство (по стара традиция). Докато лекарите ни емигрират в чужбина, където не само че взимат десеторно по-големи заплати, но (забележете) уважават професията им и дори не ги бият! Не мисля, че е нужно да изброявам повече… 

Българинът обича да го водят за каишка, да се държи като кученце и да маха с опашка, когато му подхвърлят някой кокал. Българинът има портрет на Левски на стената си

но забравя, че Левски е казал, че проблемът е в турската власт, а не в турския народ

Затова той не обича чужденците (освен в случаите, когато те не му дават пари под някаква форма). Той не цени литературата си и изобщо всичко, свързано с интелекта. Защото от години му е набивано, че умните хора са "от лошите". Българинът е еснаф. Българинът е практик. Вие можете да заслужите уважението на българина, ако сте автомонтьор, шофьор, овчар, хамалин. Но не можете да го заслужите, ако сте учител, лекар, интелектуалец. Защото винаги ще си останете "от ония", не "от нашите". 


Затова и истинските хора в тази страна са "антибългарите", "отцепниците", защото и българските възрожденци са били такива: повечето от тях са живеели като скотове, водени от идеята, че това диво племе трябва да бъде свободно. Жертвали са се за него, за да станат паметници, чиито думи никой не помни. Така е било. Така и ще бъде.

Единственото, което ме радва, е, че броят на "антибългарите" малко по малко набъбва. Да, не с темповете, с които би ми се искало това да става. Но все пак има растеж. И някой ден той ще доведе до качествена промяна. Тогава българите ще станат хора. И ще се изпълни заветът на Пенчо Славейков, който тръби, че именно това трябва да се случи: българинът да стане човек. Рано или късно това ще стане. Независимо дали ще стане по волята на българина, или просто ще сме в ситуация, в която сме обградени от хора и ще трябва със силата на конформизма си да се нагодим към ситуацията. 


Дотогава може да се повтаря само едно:

Българино, за тебе те умряха, 

но ти не бе достоен зарад тях. 


Линк към публикацията в "Дневник": 
http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/12/17/2668970_godinata_na_bulgarskiia_narod_i_na_antibulgarite/ 
Публикуване на коментар