сряда, декември 23, 2015

Коледното писмо на Андрю



Тази зима мама и тате ми казаха така:
            - Знаеш ли какво, Андрю, до пролетта много ще се забавляваме. Нали си спомняш как като стане студено от духалката започва да духа пустинния вятър на Сахара?
            - Да – казах.
            И наистина добре си спомням как миналата година с мама често седяхме върху леглото и се увивахме с червения китеник, и мама ми четеше за Олд Шетърхенд, който май нещо се позагубил из Кюрдистан и винаги искаха много да му светят маслото, ама той все някак по чудо се спасяваше.
            - Да, спомням си, мамо!
            А докато тя четеше, Сахарският вятър духаше от печката.
            - Тези печки – беше казала мама – се захранват с топъл вятър чак от пустинята.
            Като я питах как така вятърът се озовава в духалката, тя веднага ми обясни как птиците го носели, когато пролетта се връщали от Юг.
            - На много от птиците, Андрю, хич не им се ходи до Африка, но го правят, защото са в бизнеса с топлия въздух.
            После цяло лято пазели топлия вятър в картонени кутии, защото какво ще правиш с пустинен вятър в разгара на лятото, когато и без това малко остава да пукнеш от жега...
            - Мамо – попитах я тогава. – А как човек пука от жега?
            - Ами ей така, Андрю, като балон се пръсва!
            - Като балон?!
            - Точно като балон, Андрю!
            Веднага си представих как се издувам като един хубав, жълт балон. Ех, че хубаво!
            - Мамо, може ли да пукна като балон?
            - Не може, Андрю, не ти е дошло още времето!
            - А кога ще ми дойде, мамо?
            - След години, Андрю! След мно-о-ого години!
            - И ще трябва да чакам толкова дълго?
            - Няма друг начин, Андрю! За тези неща човек трябва да има търпение!
            Мама и тате ме гледаха с очакване, докато аз се чудех как ще се забавляваме тази зима.
            - Какво сте намислили, мамо?
            - Тази зима няма да ползваме вятъра на Сахара, Андрю!
            - Защо, мамо?
            - Птиците не са донесли достатъчно тази година. Туземците не са им го дали.
            - Кои туземци, мамо?
            - От Сахара, Андрю. От Сахара.
            - Добре, мамо.
            - А и тази година с баща ти сме решили да се опитаме да поддържаме комина в добро състояние.
            - Защо, мамо!
            - Как защо, Андрю! За да може дядо Коледа да дойде в края на декември и да ти остави подаръка.
            Дядо Коледа? При нас?! Не можех да повярвам. Той ни беше май нещо сърдит. Не беше се появявал у нас от цели три години. Първата година тате го чул да вика през прозореца, че не съм бил достатъчно послушен и да съм внимавал повече за следващата година. Втората година за малко да пристигне и мама лично го видяла как се опитал да кацне с шейната на покрива на блока, но не успял, защото имало прекалено дълбок сняг. Третата година тате предвидливо изчисти снега от покрива, та този път Дядо Коледа нямал проблеми с кацането, но коминът бил замръзнал и той не успял да се промуши през него. Не успял и да пусне през него подаръка. Мама как ли не се опитвала да го убеди да й даде подаръка лично, но той казал, че не можело, защото такава била процедурата, иначе щели да му бият черен печат в трудовата книжка. След оня път, когато прекалил с винцето в коледната нощ, бил на косъм и не искал да рискува. Мама настоявала, но после се сетила за всички момченца и момиченца, които чакали подаръците си и които щели да останат с празни ръце, ако на дядо Коледа му бият втори черен печат.
            Така разправяха мама и тате, а само аз си знаех, че и предните години съм се опитвал да бъда послушен и съвсем сигурно Дядо Коледа нещо ми се сърди, щом все мен ме забравя. Ето, Иванчо от съседния блок, дето сме най-добри приятели, винаги получава подарък, а той щеше да ми извади окото оня път като играехме на фунийки.
            - Как ще поддържаме комина в изрядно състояние, мамо?
            - Елементарно, драги ми Андрю, ще се топлим с огнени духчета!
            И мама ми обясни всичко за огнените духчета. Тате монтира специална печка с кюнец. Докараха дърва в мазето и всеки ден татко зареждаше печката, а ние с мама я поръсвахме с огнени духчета от специален буркан с дупки на капачката. Вярно, в началото изглеждаше, че вътре има само пепел, но постепенно се убедих, че духчетата съществуват.
            Ето значи как става цялата работа. Като наредиш дървата в печката, ги поръсваш обилно с огнени духчета. В буркана те спят, но като запалиш огън, те започват да танцуват. А ако огнените духчета умеят нещо, това със сигурност е да танцуват. Мама казва, че те танцуват така бясно, че дърветата пукат под краката им и чак пушек се вдига. Точно от танцуването им идва топлината. Наистина, и ние като танцуваме в училище, на мен бързо ми става топло, а ако изляза на студено, от тялото ми се вдига пара.
            Най-хубавото е дето димът, който се вдига прочиства комина и така тая година това няма да е пречка за Дядо Коледа. Между другото огнените духчета, също като вятъра от Сахара, загряват стаята отлично. И с мама пак се увиваме с одеала на леглото, а тя ми чете за Олд Шетърхенд, на когото все още не могат да му светят маслото. Пък той пътува ли пътува. Дори през България е минавал.
            Вече е края на ноември и мама ме посъветва, ако искам да съм сигурен, че Дядо Коледа няма да ме пропусне и тая година, да взема да му напиша писмо. После да й го дам и тя собственоръчно щяла да го връчи на пощенския пингвин, който ще му занесе писмото.
            - Какво е пощенски пингвин, мамо?
            - Като пощенския гълъб, Андрю, само дето носи писмата чак до полярните области. Защото както добре знаеш Дядо Коледа живее на Северния полюс и пощенските гълъби не могат да стигнат дотам.
            - Не може ли да му напиша имейл, мамо?
            - Имейлите, Андрю, ги четат джуджетата. Миналата година във вестника писаха, че на Дядо Коледа са му забранили да използва компютър? Горкият старец открай време го е закъсал с очите и чете само от хартия.
            - Защо тогава не му изпратим писмото по нормалната поща?
            - Ами това е Северния полюс, Андрю! Писмата там ги носят с ледоразбивачи, а те са адски бавни. Въздушната поща е несигурна, защото пускат писмата в сандъци по парашути, пък там духат страшни ветрове. Веднъж така едни писма до една полярна експедиция ги подхвана един вятър – озоваха се чак в Исландия. Навремето най-бързата поща беше да пратиш писмото по ескимос, който отлично знае маршрутите и откъде може да мине пеша, а откъде с кучешкия си впряг. Само че през деветдесет и четвърта Агенцията за защита на правата на човека забрани тази поща, защото било нехуманно спрямо ескимосите. Ако питаш мен, нищо нехуманно нямаше в цялата работа: и ескимосите изкарваха пари, и хората си получаваха писмата, ама така стана. Нали трябва да имат права и свободи! Чух, че скоро и пингвинската поща искали да я закриват, онези от Грийнпийс протестирали срещу нея. Събрали се пред централната поща в Ню Йорк, облечени във фракове и плавници, а върху белите тениски под фраковете с печатни букви били изписани лозунги като: „Спасете пингвините!”, „Пингвините не чукат винаги два пъти!”, „Спрете пингвинската поща!” и много други такива природозащитни лозунги.
            Съгласих се, мама имаше право и от няколко дни мисля единствено какво да си поискам от Дядо Коледа. Определено трябва да е нещо голямо, та да компенсира последните три години. Но какво да е? Лаптоп? Плейстейшън? Система за домашно кино? Синьо колело? С много повече скорости от тези на зеления бегач на Иванчо!
            От три дни всяка вечер мама ме пита:
            - Какво става с писмото, Андрю? Не го ли написа най-сетне?
            - Утре ще е готово, мамо!
            - Обещаваш ли, Андрю?
            - Обещавам, мамо!
            Ама колкото и да обещавам, писмото си стои недописано. Просто не знам какво да си поискам. Знам, че трябва да е нещо голямо и хубаво, което наистина, ама наистина с цялото си сърце да искам. И все го търся това нещо. И все не го намирам. Пък времето си тече. Мама каза, че ако утре вечерта не изпратим писмото, пощенският пингвин няма да може да го достави навреме. А когато пощенските пингвини не занесат поверената им пратка навреме, така каза мама, те си правят харакири! Първо си рисуват червена точка на челото, после завръзват на главата си червена лента, след това вдигат един кухненски нож, за тях ножовете са като саби. И „хъц”! Край с пингвина!
            - Нали не искаш цял пингвин да умира, само защото не си в състояние да напишеш едно писмо навреме, Андрю?
            - Не – отвърнах й през сълзи. – Не искам пингвинът да умира заради мен, мамо!
            - Ами тогава се хвани в ръце и напиши проклетото писмо! Чуваш ли, Андрю?
            - Да, мамо.
            - До утре вечерта!
            - Да, мамо.
            - Ти какво, Андрю, да не мислиш, че хората от Грийнпийс протестират просто така? Но какво да правим като не ни оставиха друга алтернатива да пратим писмо до Северния полюс. Щем не щем: ползваме пингвинската поща.
            Тази вечер мама и тате ме сложиха да си легна в девет, както обикновено. Мама ми почете за Олд Шетърхенд. Тате ме целуна по челото и загаси лампата.
            Добре, ама как да спя като не спирам да мисля за пингвина и писмото! Ако не го предам на следващия ден точно до шест часа, горкият пингвин ще си направи харакири. А в главата ми не спират да се въртят колела, лаптопи, автомати, колички, легота. Бих си поръчал всичко, Дядо Коледа и без това ми е длъжник, но мама беше категорична:
            - Само едно желание, Андрю! И не се опитвай да хитруваш! Такива са правилата и точка по въпроса!
            До дванайсет не успях да мигна. Изглежда съм неспособен да си поръчам едно-единствено нещо. Трудно е, много е трудно! А от друга страна е заложен животът на един пингвин. Пингвините са мили животни и много смешно се клатушкат като ходят. Гледах веднъж един документален филм за императорските пингвини по Енимъл Планет. Те се гмуркат на дълбочина над 100 метра и могат да задържат въздуха си цели 18 минути!
            До дванайсет и половина нищо не успях да измисля, само гледах червените цифри на електронния часовник на бюрото и си мислих как когато мине шест следобед, пингвинът ще разбере, че няма да може да достави писмото навреме, но въпреки това ще тръгне. Ще ходи цели десет дни и когато за съвсем малко изпусне Дядо Коледа, ще посегне на себе си с кухненския нож.
            Добре, не мога ли да го открия и да го помоля да не го прави? Ама как да го намеря? Вече питах мама и тя отказа да ми каже...
            В дванайсет и четиресет се сетих. Ще поискам от Дядо Коледа да пази по-добре животът на пингвините и да премахне глупавото правила с харакиритата!
            Вдигнах се от леглото да кажа на мама какво съм измислил и да я питам дали според нея ще подейства. Излязох от стаята и тъкмо се готвех да нахълтам в спалнята при нашите, когато чух отвътре гласът на тате:
            - Нищо не мога да направя без тринайстата заплата! Просто няма откъде да взема пари!
            - И Андрю пак ще остане без подарък – кресна мама. – След толкова приказки? Нали затова минахме на печка с дърва, за да пестим и да осигурим по-добро детство на детето?
            А татко отвърна:
            - Откъде да взема това по-добро детство. За кой ме смяташ? За Дядо Коледа?
            - Измисли нещо, миличък!
            - Ти какво? Да не смяташ, че ей така от въздуха ще падне това по-добро детство? И Андрю ще го намери някоя сутрин под елхата?
            - Не знам, миличък!
            Двамата взеха да си крещят, реших, че ще е неучтиво да ги прекъсвам и се прибрах в стаята си. Тогава ме осени нова идея! Толкова е просто! Ще си поръчам от Дядо Коледа по-добро детство, така и пингвинът ще остане жив. И нашите няма да си викат. Обаче и тази идея не проработи. Колкото и да мислих не успях да измисля по-добро детство от моето. Всички деца могат да имат зелени бегачи с 44 скорости, но само аз си имам вкъщи вятъра от Сахара и огнените духчета.
            До шест сутринта седях над белия лист. В шест и петнайсет нашите щяха да ме вдигнат за училище, така че най-накрая написах просто следното:
           
Дядо Коледа,
            Изобщо не ти се сърдя за недонесените подаръци. Единственото, което искам от теб е да пощадиш пингвина и мама и тате да не си викат повече.
            Всичко друго си го имам!
            Поздрави!
            Твой: Андрю!
            София 2012 г.


            
Публикуване на коментар