петък, януари 28, 2011

Разказ на коорпоративния поет за това как една утопия се оказва антиутопия, в резултат на което се налага той да отпътува към една друга Утопия

Текстът ще бъде публикуван в "Литературен вестник" и е част от втората литературна работилница, посветена на утопията.

Скъпи читателю,

преди няколко месеца „Литературен вестник” покани избрани поети на пътешествие до остров, наречен Утопия. Благодарение на огромния си за подобно издание тираж и голямото количество спонсори, той пое разноските както за пътуването, така и за престоя. Предложи и създаването на луксозна антология, която да ознаменува завръщането ни на българска земя от там. Някои читатели на вестника се бяха притеснили, че за известен период от време България ще остане без водещите си поети, но ние успяхме да разсеем тези колебания чрез медиите и започнахме да се готвим за пътуването.

Тази експедиция представляваше своеобразен Ноев ковчег, в който бяха събрани всевъзможни видове поети. С единственото изключение, че не бяхме натъпкани в ковчег, а в самолет на Bulgarian Airlines, които (както е известно на всички) не стават за нищо, ако изключим тяхното списание, в което неведнъж са публикували мои стихове по рекламните страници.

На предварителна среща в редакцията на „Литературен вестник”, заемаща два етажа от луксозна сграда в Центъра, част от поетите се възпротивиха на моето включване към тази експедиция. Те твърдяха, че в Утопия няма място за корпоративни поети, тъй като в Утопия нямало място за каквито и да е корпорации. В крайна сметка обаче ние достигнахме до взаимното разбиране, че несъмнено имаме сходни интереси, независимо от това кой какво пише и кой от какви теми се интересува. Освен това аз успях да ги убедя, че в една съвременна Утопия не може да няма място за корпорации, защото корпорациите са нещо до голяма степен утопично, както и рекламите, с които се опитват да стигнат до широката публика. В този смисъл, казах им, именно аз съм човекът, който досега най-много е практикувал утопично писане. Нали аз работя с корпорации? Нали стиховете ми излизат в техните реклами? Нали те финансират издаването на стихосбирките ми, които са винаги с твърди корици и нестандартно оформление?

Така ние отпътувахме, пристигнахме, заселихме се на острова, наречен Утопия. На мен ми бе отпуснат мезонет на ъгъла на бул. „Аристотел” и ул. „Платон”. Бях доволен. Имах спокойствие. Разхождах се. Посещавах често Библиотеката, Театърът, Градината. Разхождах се с часове по улица „Мирча Елиаде”. Посещавах какви ли не места. Това беше една от основните ни задачи. Да наблюдавахме живота в тази утопия.

Но мен най-много ме притесняваше отсъствието на „Кока кола”. Аз, естествено, неведнъж съм работил с тази компания, с прародителката, с богинята-майка на съвременните корпорации. Неведнъж съм писал поеми за черния цвят на напитката. Неведнъж съм писал за червения етикет на шишето и съм го оприличавал на изгрева. И неведнъж съм римувал капачката на „Кока кола” с луната и съм наричал мехурчетата й на звездите от Орион. В този смисъл аз не можех да проумея отсъствието на „Кока кола” от нашата Утопия. Е, имаше Пепси, но какво от това?

Нещата до голяма степен си дойдоха на мястото, когато получихме новини от известния критик Искендер Голобрадов. Този критик беше в състояние не само да убие с рецензия всеки писател, но неведнъж се беше заканвал, че ще отстреля цялата българска литература някоя сутрин още преди да е закусил. В последните години обаче между него и нас, писателите, се беше установило състояние на мир. Това беше в голяма степен успокоително, понеже работата на един писател е да пише, а не да води безкрайни дискусии с критиците. Всъщност работата на един писател е да остави критиците да водят колкото дискусии си искат за неговото творчество, като в това време съвсем деликатно подклажда тези дискусии със спорадични реплики.

Искендер Голобрадов ни информира, че по време на нашето отсъствие на страниците на „Литературен вестник” се разгоряла стихийна дискусия относно островът, на който сме били изпратени. Отначало Голобрадов повдигнал въпроса дали това изобщо е утопия като се позовал на известни еколози, които в свои доклади били заключили, че утопичните острови са един отдавна изчезнал вид. А някой си адвокат Козаров заявил, че ние сме били пратени не в утопия, а в антиутопия. Дискусията прерастнала в други вестници като в нея взели участие не само хора от сферата на културата, но и обикновени читатели, а кулминационен момент било включването на самия премиер, който обвинил „Литературен вестник”, че ние сме били пратени на Антиутопия вследствие на определени корупционни схеми, които той отдавна се опитвал да разбие. Президентът се противопоставил на премиера. Така спорът е прерастнал в един истински медиен бой, в резултат на който бил уволнен Министъра на външните работи.

Наложи се „Литературен вестник” да назначи експертиза, която със сигурност да установи дали островът, на който се намираме, е Утопия. Фирмата „Adso & Co” (съкратено от „Adso da Melk & Co”) , която беше назначена за извършването на тази експертиза, на свой ред ни уведоми, че ще изкаже своето становище след не по-малко от два месеца. Това до голяма степен обезсмисли престоя ни на острова и доста силно разгневи събраните там поети до такава степен, че „Литературен вестник” предложи на всеки от нас да тръгне да търси своята Утопия. Той отпусна и допълнителни средства за това начинание.

Една част от поетите решиха да тръгнат заедно. Поетът Шофьор веднага се отзова и предложи услугите си. С неговия „Икарус” поеха поетът Епик, поетът Агент, поетесата Стюардеса (която единодушно беше назначена за стюардеса в Икаруса), поетът Мистификатор, поетът Showman и поетът Елинист. По пътя към тях щеше да се присъедини поетът Емигрант, който след известни колебания дали островът е утопия или не, беше емигрирал другаде (колко типично за него).
Поетът Пророк предвеща пълен крах на тази експедиция и организира втора такава, в която се включиха поетът Критик, поетът Графоман, поетът Гадател (който трябваше да му помогне с изчисляването на правилния курс към Утопия), поетът Художник, поетът Писател, поетът Импресионист и Патриотичният Поет.

Другите поети се разпръснаха. Не мога да свидетелствам за всички, но поетът Алкохолик дори не направи усилие да се вдигне от любимата си маса в любимата си кръчма на острова, а Поетът на масовия вкус остана да му прави компания. Според неговите думи като поет на масовия вкус, той и без това навсякъде се чувствал добре и нямало защо да хаби сили в подобно пътуване, щом и на острова му било комфортно.

Друга интересна двойка се заформи между Жизнерадостната Поетеса и поетът Сексуален маняк, които обявиха, че не се чувстват достатъчно поетично и затова предпочитат да напишат рецензии за предстоящата антология, която „Литературен вестник” беше поел ангажимент да издаде. На никой не му беше ясно как се пише рецензия за предстояща антология и в нас се породиха съмнения, че те са си допаднали (което никак не беше чудно, тъй като Жизнерадостната Поетеса беше навита на всички, а поетът Сексуален маниак... е... той просто беше сексуален маниак).

Левият Поет изведнъж започна да настоява сами да си направим утопия като даде първоначален срок за тази дейност от пет седмици. Никой не се върза на приказките му и го оставихме сам да си строи утопията. Поетът Меланхолик нещо се сдуха и изпадна в дълбока депресия. Като следствие на това поетът Ницшеанец официално се отрече от него. Поетът Музикант-Лирик се отказа от идеята и отпраши към Ню Орлиънс, за да се включи в някаква нова джаз група. А Поетът на Селото и Малкия град се върна в родното си село, защото му липсвало. За това никой не съжаляваше. Той и без това не преставаше да разправя истории за селото си, за някакви колоритни типажи от него като Мара Комара, Стоян Кожуха и Митко Чевермето.

За другите не мога да свидетелствам. Получи се хаос и всеки тръгна в своята посока. Малко се притеснявам за поетът Грешник, който се чувстваше виновен за този провал. Опитах се да го убедя да престане да се самообвинява, но той се беше сприятелил с поета Психар-Конформист, който подклаждаше съмненията му.

Надявам се, че след време всички ще се върнем в България и чрез страниците на „Литературен вестник” ще ви разкажем как са минали нашите пътешествия и как са изглеждали нашите утопии, ако сме ги намерили. Както и че обещаната антология ще бъде публикувана, придружена от обилен снимков материал.

Колкото до мен, аз намерих своята Утопия и утре ще летя натам. За съжаление предварителния договор, който подписах с представителни лица от тази утопия не ми дава възможност да говоря в момента за нея. Една от неговите клаузи е, че съм длъжен да напиша една поема за утопията, която ще се появи в рекламните страници на водещи вестници и списания в страната. Тази поема по договор не може да бъде същата, която трябва да напиша за „Литературен вестник”, така че можете да очаквате от мен две поеми, когато се върна. Това е засега. Чао. И до скорошни срещи.
Публикуване на коментар