"Очите на другите" като поглед към нас самите

Статията на Вилия Моновска за slovesa.net

„Очите на другите” на Иван Димитров е спокойна пиеса. Носи именно онова спокойствие, което е лишено от житейски сътресения, драма, подбуждаща състрадание, и нерешими конфликти.
„Очите на другите” се развива около една силно театрална и условна фабула, която навява асоциацията с Бекетовия „Годо”. С дребната уговорка, че той не е целенасочено подражателен, сходствата са само в моето въображение, като продължение на една по-универсална проблематика. „Очите на другите” притежава своята оригиналност и самостоятелност като белег на ярката индивидуалност на своя автор. Аналогията е само един по-илюстративен пример за един от ключовете към тази пиеса.
Но в този случай Годо е олицетворен в тайнствен Воайор, който е скрит за зрителите, но познат заради двамата мъже на площада, неговите обекти. Техният ритуал под знака на зоркия воайоризъм се заключава в прекарване на обедните почивки, през делничните дни, на централния градски площад, който, незнайно защо, е опустял. Това е техният начин да се противопоставят на времето, на обичайностите на ежедневието, на скуката. Това е личният им миг, в който се усещат като хора, в който животът добива истински смисъл.
Никой от тримата участници в този ритуал не желае да развали фарсовия пакт, както сами го наричат. Това е едно мълчаливо споразумение, което се превръща обаче в една странна връзка, по-стабилна от регламентираните обществени отношения.
Каква е тайната на очите – на чуждите и собствените ни? Иван Димитров достига отвъд функцията им на помощни ориентири в света. Очите могат да бъдат начин на живот, щастие, медитация, жив, пряк досег с другия човек, общуване, което нито думите, нито жестикулацията могат да оползотворят.
Причините за това сплотено събиране на тримата особняци остава неясна. Но те сякаш построяват едно ново измерение на живота: „Този площад е нещо специално. Нещо, което ние тримата изградихме с общи усилия. Нещо, което трябва да се съхрани.”; убежище и живителен извор: „моето денонощие се състоеше не от двайсет и четири часа, както е прието да се смята, а от единият час, който прекарвахме заедно”.
В дните, когато единият мъж е болен, другият, за да не изневери на традицията, се опитва да интегрира продавачката в новия магазин за бельо. Но тя остава неприспособима, затворена, погълната от собствените си дилеми и неспасяеми нерви. Другите хора ли са неразбрани, или нашите трима герои? На пръв поглед грубото воайорско посегателство над другите е възмутително. Но ето обяснението за него, което коренно променя отношението ни: „добрият воайор, пишеше той, не се задоволява само с това да вижда, той трябва да присъства в картината, да е мълчаливият приятел, на когото никой не обръща внимание”. Парадоксално е, че този вид общуване е по-пълноценно от празните връзки – семейни, работни и т.н. Смъртта си воайорът поверява на двамата мъже, както и отговорността да разпръснат праха му над площада, за да може да продължи своите свещенодействия.
Несъзнателно и ние, читателите или зрителите, започваме да копнеем за подобна искреност и привързаност. Когато човек не открива в себе си личностния мир, така необходим за осъзнаване на мястото си в живота, поне да получи шанса за подкрепа и разбиране, дори спасение в други объркани души. „Не се чувствам свързан със земята по никакъв начин. Както и с небето, с бог или с нещо подобно. Бог съществува за другите хора, а аз така и не успях да ги разбера. Така се озовах на този площад, точно като вас.” С тези думи е засегнат и сакралният проблем за връзката с бога, която, ако е мнима и фалшива, е по-добре да се изолира и да търси други пътища за себеизразяване.
Няма как да избегна и друга асоциативна препратка, която да ми послужи не толкова като отправна точка, а като сравнение: романът „Воайорът” на Алберто Моравия. В него темата се върти повече около експериментите, ексхибиционизма, воайорството като метод за анализ и решения. Но както и да е разгледана и разкрита тази деликатна и смела линия, нейна основа задължително е чувствителността. Но една специфична чувствителност, която като трептяща струна резонира всяко моментно състояние на допир, звук, дори на въздуха. Представата за която всеки оформя сам за себе си. Затова и Воайорът от „Очите на другите” е невидим, винаги встрани от сцената, почти въображаем. Но той е средството другите да се срещнат с щастието си: „през своите очи можеш да виждаш единствено другия, никога не можеш да видиш себе си. Ако можех да гледам през твоите очи, а ти през моите, нашето законно право на щастие, щеше да е факт”. Ала този факт е само за избрани. Доказателството е, че след погребението двамата мъже губят осезаемото чувство за присъствие на Воайора, и им хрумва да предизвикат вниманието на минувачите, т.е. да отворят вратичката към своя загадъчен свят. Но разнообразните им усилия са напразни. „Днес е истински кошмар да си анонимен в целия поток от информация”, но като че ли анонимността е заразна болест без симптоми. Ти се превръщаш в нещо незабележимо, като своето щастие.
Също както и „В очакване на Годо” е пиеса, изпълнена с екзистенциални и неразгадаеми въпроси, така и от „Очите на другите” струят болката и безсилието пред тайните на живота и смъртта.

"Очите на другите" на Иван Димитров спечели наградата в направление "Авторски прочит" на 20-ото юбилейно издание на Международния фестивал Друмеви театрални дни "Нова българска драма", Шумен 2011. Настоящото издание на фестивала бе посветено на 70-годишнината от рождението на Станислав Стратиев.

Вилия Моновска