сряда, октомври 19, 2011

Литературен монах 8

На седемнайсет продължавах да чета. Изчитах всяка книга, до която се
докоснех. Изчитах я бавно или бързо. Това зависеше от книгата. През
летата ходихме при баба и при дядо. Често чичо ми се караше, когато
той и братовчед ми ходеха за риба. Те отиваха за риба, аз четях Ницше.
Те отиваха на разходка, аз четях Томас Ман. Според него прекалено
много четях. Той смяташе, че ограбвам лятото си като чета. На мен
летата ми допадаха с това, че можех да чета каквото си поискам и кол-
кото поискам. Тогава нямаше домашни. Нямаше задължителна литература.

През лятото литературата беше свободна. И аз бях свободен.
Четях и когато за първи път бях с момиче. Четях книгата на очите й.
Потта й беше плътна като мастило. От ушите й надничаха рапани.
Устните й сътвориха пети сезон само за нас двамата. Гърдите й бяха
по-внушителни от кубетата на Александър Невски. Четях гърба, корема,
пъпа й. Прочетох я цялата. Четох и след като завърших училище и първото
момиче отдавна беше отпътувало за другаде с друг. Влязох в университета.
На лекции се появявах добре зареден с книги. Лекторите винаги имаха

какво да кажат. Аз винаги имах какво да чета. Така се концентрирах.
Често ми се чудиха. Мислеха, че съм затворен и неистински. Че се правя
на интересен. Така и не разбраха, че това е въпрос на оцеляване. Че без
книги ще съм като ексхибиционист на нудистки плаж. А имаше и други
жени. Толкова красиви, че пролетта се спираше, за да им хвърли
недвусмислен поглед. Толкова страстни, че зимата разцъфваше пред
тях. Толкова перфектни, че цветята масово се самоубиваха с надежда
да попаднат в ръцете им. След университета, когато си намерих

добре платена и порядъчно отегчителна работа, също имаше такива жени.
Жени, над които снегът обръщаше на дъжд, защото му се плачеше от
хубаво. Жени, пред които коремът ми изпадаше в безтегловност, а
краката ми се превръщаха в балони с хелии. Такива жени пърхаха
в съня, в леглото ми. Идваха и си отиваха. Напускаха ме десетки
пъти и тогава вътре ставах сив и опушен като панелка в Младост.
Една остана по-задълго. С нея внимателно планирахме всички бъдещи
секунди. До последната стотна ги планирахме. Бяхме си сверили

часовниците. Бяхме се разбрали точно в кой час ще роди. Малко преди
това тя си замина. Не издържа. Предполагам, че не е лесно да се живее
с мен. Че съм отегчителен до смърт. Че си го заслужавам. Между думите
ми има толкова дълги паузи. Понякога си мисля, че говоря с мълчание.
Мълчанието е единственият език, който владея до съвършенство. До най-
дребната пауза. Така и не се научих да говоря щедро. Затова прописах
поезия. Защото и на мен ми се искаше да кажа нещо. Защото само когато
пиша поезия, езикът ми се развързва. Само когато пиша, мога да говоря

с цели дни и нощи за отблясъците на съседските прозорци. Само тогава
мога да клюкарствам тихо за изневерите на гълъбите на площада. И да
съставям коефициенти за цъфтенето на черешовите дръвчета. Само когато
пиша всяка пора на тялото ми се превръща във врата към вътрешностите
ми. Само тогава каня туристи на разходка из белите си дробове.
Половината от тях не издържат и излизат. Вътре е задушно и запушено.
И вентилацията никаква я няма. Каня ги на екскурзия до корема си.
Показвам им язвата си. Изнасям мултимедийна презентация за язвата

си. Те искат да надникнат в червата ми. Червата ми са пълни с лоши
стихове. Задръстил съм с лоши стихове отделителната си система. Нищо
чудно някой ден от лошите стихове в отделителната ми система да
израстне хубав малък тумор. А когато спра да пиша внимателно
заключвам тялото си и не пускам никой вътре. Избърсвам го от мръсотия.
Проветрявам го, помитам го. Може би затова не допускам лесно хората
до себе си. Имам чувството, че ако го правя често, целият ще ме изцапат.
Ще посипят бронхите ми с опаковки от бонбончета и вафли. Ще напълнят

корема ми с употребени пластмасови чашки и бъркалки. Ще разхвърлят
из дробовете ми найлонови торбички. Ще нанесат с обувки кал във вените
ми. Затова съм щастлив от приятелството ми с книгите. Затова не ги
изоставям и сега, когато съм на тридесет и една. И никога няма да ги
изоставя. Колкото и жени да ме напуснат. Колкото и пъти да се събудя и да
няма кой да прегърна. Винаги ще знам, че мога да разгърна книга. Че мога
да разчитам на книгите. Че те могат да разчитат на мен. Книгите никога
не искат нищо от мен. Не искат да се променям. С тях сме приятели.
Публикуване на коментар