Част от една дълга поема


Говорят за световни кризи. Моите финанси и без това
винаги са били в криза. Откакто се помня парите
се измъкват от джобовете ми или въобще не попадат там.
Аз съм просто един беден прахосник, който обича да се

чука с луната и да изнасилва звездите, една по една.
И продължава да го прави, въпреки че вселената се
разширява и той трябва все по-бързо да бяга: от звезда
към звезда и обратно към луната.

За какво са ми пари, когато имам видения? Когато
всеки ден се измислям наново, докато пръстите ми
спринтират по клавиатурата в танцът на танците,
в най-разумната лудост, в чиста проба контролирано

безумие. И дъждовното им тракане по копчетата
се изтича в моето лично евангелие, носещо благата
вест, че пак съм жив. Че съм възкръснал и съм се
издигнал над деня. Видял съм трупа си, убит от деня

и заровен в деня, прозрял съм неговата призрачност,
неговата недостатъчност, разплел съм и съм изтъкал
отново всичките му комплекси, дефекти, грапавини –
до най-незначителната бенка. После съм се възнесъл

в белите райски селения на литературата, закусвал съм
с Капоти, пял съм с Уитман, стопирали сме двамата
с Керуак по черните дупки на вселенските пътища,
пили сме с Буковски, играли сме на рулетка с Достоев-

ски, ходили сме на риболов със Селинджър, запознали
сме се с бащата на Кафка, разминали сме се с Гео Милев
и Яворов – с три хубави очи... И ето пак съм сам,
втренчен във вечността на белия компютърен лист, леко

задъхан от галопирането върху думите. Гладен, но сит.
Натъпках корема си с поезия и ще имам сили за още
дни и нощи, после пак ще закъркори. Всъщност само
поезията засища моя глад. И само тя ме кара да огладнея.