вторник, април 05, 2011

Заспиването й ми е много любимо.
Сигурен съм, че ще го разказвам на
внуците си.
Първо дишането й се балансира.
Тя вдишва и издишва все по-упойно.
Обикновено вдишва пролет и издишва есен.
Сега не прави изключение.
Топлината на дъха й
тактува
върху
кожата ми.
След това сънят й зашлевя плесница.
И то не каква да е плесница,
а як цигански шамар,
който
отмята тялото й.
Тялото й се стяга в съпротива срещу съня
в един решителен тик.
Но бързо се предава и се отпуска.
И упойното й дишане.
Дишането й...
Аз гледам към разсипаното звездно небе.
Намествам се.
До нея няма неудобно положение.
Само положения, които са по-удобни от други.
А още сме голи. И тя още е на лявата си страна.
Дясната ми ръка бързо открива пътя
към дупето й.
Телепортира се върху дупето й.
Дупето й е гладко, малко и меко.
Така обичам да заспивам.
Сигурен съм, че ще го разказвам на правнуците си,
ако те ме доживеят.
Сто на сто ще ме смятат за голям задник.
Моята дясна ръка се движи по дупето й.
Дупето й пращи от несбъднати дни.
В него има някаква предопределеност.
По него си играят бъдещите ни деца.
Те играят на дама по тротоара на дупето й.
Скачат.
Хвърлят камъче.
Дупето й е толкова обществено.
Когато се разхождаме
цялото обществено внимание се насочва
върху него.
Върху неговата симетрия.
Върху неговите обещания.
Моите бъдещите деца
са сериозен проблем от настоящето ми.
Винаги си ги представям.
Не мога да спра да си ги представям.
И не мога да ги държа затворени в устата си.
Трябва да ги изприказвам пред приятелките си.
Често след като изприказвам
бъдещите си деца
пред приятелката си,
тя става бивша.
Това е някаква кофти зависимост.
А аз съм толкова зависим от приятелките си,
преди да станат бивши.
А приятелките ми толкова се страхуват
от детски градини. Представям си
бъдещите си деца като детска градина.
Една детска градина с мои деца.
Ето дори сега го направих.
Построих детска градина върху дупето й.
А дупето й е антисоциално.
Когато общественото внимание се насочи
върху него,
то се сгушва в панталонките й
или се притаява под полата й.
Антисоциалното й дупе обича
да си общува активно само със самотната ми ръка.
Това са дупето й и дясната ми ръка –
двама самотници.


Това е част от една проза, която написах преди няколко месеца и която е доста поетична и може да функционира и като поезия. Затова и тук е наредена като поезия.
Публикуване на коментар