сряда, февруари 15, 2017

До майка ми

Не знам дали писмата стигат до небето,
но не знам дали небето съществува.
Знам само, че вървя и дишам,
понякога спокойно,
понякога и ускорено.
Двете години, които ни делят,
отминаха, но думите ти още
са в ушите ми.
Знам, вече няма никой да ми казва: "Ивче".
Знам, че майка ми, поне на този свят,
не ще чете най-първа книгите ми
и да бумти сърцето й,
мечтите й да предвещават славно бъдеще,
когато настоящето ме е захапало.
Но знам, че помня, да, поне това.
Кръвта ми също помни своето рождение.
И нищо, че с думи трудно мога да го изразя,
но знам, че мъртвата ми майка
все пак живее в мен.
Че се е спотаила в пръстите, нозете.
Е, не мога да я чуя, но и това е нещо.
Помня също нейния завет,
увереността й в мен,
как тя винаги ми казваше,
че всичкото, което мога да очаквам
от нея е един ритник в гъза.
Това е най-великият съвет.
Така съм мразил на моменти тези нейни думи.
А сега ми липсват,
няма го ритника.
Няма я и нея,
но физически.
Таи се тя в мен, извира
от очите ми, скрила се е в зъбите ми.
Оттук-нататък ще живея все така,
изправен върху гроба й.
Да, дълго бях безсилен,
но открих в слабостта голяма сила.
Да живееш заради смъртта на друг.
Да цениш заобикалящото те,
защото всеки миг си има край.
Да живееш като за последно.
Да живееш с мисълта за памет.
За поколенията, дето дишат в теб.
Това е преходната вечност.
Да, мамо, както пише там, на гроба ти,
но малко по-различно:
"Кълна се в костенурките на Тасман.
Ти беше истински мъж!"

15.02.2017
Публикуване на коментар