неделя, февруари 12, 2017

Не ме ревнувай от писателската мисия,
също като теб и книгите са част от моят път.
Затрупан съм от тях физически, подпирам
ги върху стените си, подреждам ги по рафтове,
затрупва ги прахът, отделящ се от тялото ми.
Но подпирам мисълта си на кориците и страниците им,
в съзнанието ми зрее свобода, препълнена е
дървената купа в кухнята с плодове на общо знание,
почиства се прахът из алвеолите ми, подхранвам
пълнокръвието си с тях. Всичките писатели сме
книжни плъхове. Градим живота си чрез думи,
запетайки, многоточия... Началото си този свят
открил е именно в словото. Това далеч не е
библейско. Нима не са и слово простичките думи:

„Не бой се и ела”, „Жадувам твоята прегръдка”,
„Когато в зимните студени дни премръзналите
ни ръце се вкопчат в хватка, светът е летен, летни
сме и ние.” Защо когато срещнем любовта, не
я погалим и полеем, вместо да завием към луната с
песента на страхове и фобии, неврози, преживени
преди векове любови, многобройните отричания,
които изброяваме с отричащо ни постоянство?
Защо се отричаме вместо да се назовем? Да кажем, че
това е маса, това е плът, това са изпражнения.
В тези думи няма нищо страшно. Ще кажат,
че това не е поезия? Животът е поезия, поетите –
очи, които гледат, виждат. Думите единствено
изписват онова, което е проникнало през нашите стени.
Стени, които ние уж рушим, но май строим.
Но нека да строим и себе си. Да построим и нашата
любов. Да я построим с тухли, камъни. Да ги слепим
с онази тъй свещена кал, която сме забравили. 

Да ги измажем с глина. Да съградим огнище,
да сготвим боб, да хапнем. А после може и да пръднем.
Но нека пръднем заедно. И нека се посмеем.
На другия, но повече на себе си. Защото хората са
смешни. Смешни сме и ние, защото сме човеци.
Нуждаем се от повече конкретика, от действия,
а все забравяме да сме конкретни и да действаме…
Ела, подпри главата си на рамото ми. Отпусни се.

Може да заспиш. Ще те гледам с възторг, но и
ще пиша стихове. Не мога да мълча, докато
великата конкретика тактува своя сън с дихание
в шията ми. Не мога да не пиша, докато поезията
ми диша във врата. Защото си поезия. Такъв е моят поглед.
Такива са очите ми. Такива са и белите ми дробове.
Поезията засяда в черния ми дроб. С всичката си
светлина тя също е цироза. Нима не е това животът:
раждане и смърт. И нещо неопределено по средата.
Но тази неопределеност носи име: твое, мое, чуждо.
Всъщност наше. Защото сме прашинка от едно човечество.
И тази неопределеност се определя именно от нас.
Това е наша отговорност. Изписваме я с действията
си във всяка стотна от часовника, чието време свършва.
Ела, прости ми всички изречения, абзаци. Защото ти
си тяхното заглавие, подтекстът скрит зад думите.
Грабни главата ми, обвий ме с тялото си, целуни ме.
После да вървим. На майната си. Да се изпишем славно или
тихо в белите листа на този свят. Но нека се изпишем.
Понякога ще трябва да задраскваме, да късаме листа,
но така е с всеки ръкопис. А ръкописът става книга.
Да станем книга. Да се подвържем и слепим. Телата ни
ще са хартия, а любовта ще е корици. И нека ни четат.
Да ни четат по пейки, по читални. По рейсове и в домове.
Ела, да се четем и ние, да се разгърнем и да затрептим.
И да се превърнем в падаща звезда. Ще бъдеш тялото,
а аз ще съм опашка. Ще оставим чудна диря. Ще се радват
всички очевидци: дребните деца и възрастни старици,
облечени в така любимата си суета. Но най-голяма радост
ще изпитаме с теб. Защото ние светим. Фосфоресциращите
ни тела са фасонка и крушка. Любовта е ток. Но само ние
можем да натиснем копчето на нашата любов. Ела,
да, вярно, че съм книжен плъх. Но думите си имат тълкувания.
Да, може да съм плъх, но книжното е повече. А всъщност
съм човек. И моля, само не забравяй: ти също си човек.
Любовта ни също е човешка. Бленуваме за нещо друго.
Представяме си невъзможното. В очите си сме богове. Така
забравяме най-важното. Забравяме, че сме човеци.
И моля те, независимо с мен или с някой друг: бъди човек.
Боговете падат отвисоко, а хората летят в пръстта.

Публикуване на коментар