вторник, февруари 07, 2017

Бързата работа, смърт за някого



Този текст се посвещава на жената, която почина в „Ечемишка”.


На работливи ни се носи славата. Или по-скоро ние си я носим с учудващо упорство. Все пак това е една от опорните ни точки в нашия разпадащ се свят, в нашата разпокъсана държава. Другата опора е славната история, поради която се тупаме в гърдите. Нищо, че забравяме да си вземем уроците от нея. Нищо, че и нея някак не съвсем я знаем. Цитираме онова, което ни изнася и си правим оглушки за онова, което не се връзва в нашата лична картинка. Третата опорна точка е мрънкането, разбира се. Не сме доволни от нищо, с изключение на себе си.

Но сме работливи, това се знае. Даже ни се носела славата в Англия, Германия, по широкия свят. Само в нашата държава май не сме толкова работливи. Но нали и без това ни плащат малко? За какво ни е да работим като ни дерат кожите? Я да си стоим, да се правим, че работим и да си вземаме заплатите. И по времето на социализма така беше. Ти само си кротувай, пази си местенцето, чакай си пенсията и си гледай семейството и дома. Няма смисъл да се хабиш. Да не би работодателят да се хаби за теб? Ти си гледай къщата.

Виж, блокът ни може да е с олющена фасада, но апартаментът ни е друго нещо. Паркетът е новичък, мебелите – също. Ако не са новички, поне всичко е подредено, чистичко, спретнато. Нищо, че си хвърляме боклука през прозореца. Че го тъпчем по тротоарите. Сядаме пред плазмите. Може светът навън да се разпада, но това не ни интересува. Е, псуваме понякога и даваме акъл, защото сме царете на това. От всичко разбираме. От дърводелство, от пчеларство, от футбол, от политика. Нашето мнение е най-правилното. Но май и нашата салата е най-добрата. Ракията ни също. Няма други като тях.

А по плазмата се точат новини. Например някаква жена умряла в „Ечемишка”. Паднало й осветително тяло върху колата. И край! Точка! Но ние не сме виновни. Виновен май няма. Даже, казват, септември миналата година направили профилактика и нищо не открили. А не я ли направихме ние? И не бързахме ли? Може би жената ни чакаше вкъщи? Или отново си гледахме през пръсти ниско платената работа и затова я претупахме? Или просто не догледахме нещо? Защото какво би могло да се случи? Нали няма да сме ние. Ама май и ние можем да сме и не си даваме сметка. И ето какво става: смърт на човек. Смърт поради нечия грешка.

Но ние имаме опит в тази работа. Отсега знаем какво ще се случи. Никой няма да бъде виновен. Всички в тази страна сме невинни до доказване на същото. Свети води ненапити сме. От друга страна всички около нас са виновни. Оня, защото ни гледа накриво. Продавачката, защото се държи сопнато, нищо че и ние й повдигнахме тон. Всички гледаме само себе си, вършим само своето, личното. Не си отваряме очите. Не мислим за общото. И резултатът е смърт. Не само смърт на хора по пътища, тунели, поради паднали висулки. Не само смърт пред нищо ненаправили свидетели. Не само смърт в наводнения, бедствия. Но и смърт на едно общество. На нашето.

Гледаме го как умира и мърморим, затворили се в своите кутийки. И това е. Мислим, че не можем да направим нищо, но май по-скоро нищо не правим. Искаме да променим света, но грам не променяме себе си. Прекалено сме безгрешни и съвършени. Говорим за това как умират ценностите, а дали ги пазим? За това колко са невъзпитани днешните деца. А грижим ли се достатъчно за собствените си деца? Говорим за това как няма за кого да гласуваме, а не гласуваме дори за себе си в избора за собственото си съществуване. Искаме да сме хора, но често предпочитаме да живуркаме, да я кретаме някак. Искаме да сме добре заплатени, но безропотно приемаме да работим за ниски заплати. Защото нямало какво да направим. Защото някой друг бил виновен за нашата клета, нещастна съдба. Но май съдбата сами трябва да си я изковем. Само сили ни трябват и най-вече желание. Но май и желание нямаме. Затова продължаваме да си мрънкаме. Продължаваме да се бием в гърдите със своята славна история, докато денят ни убива. И продължаваме да си гледаме своята, личната работа, затваряйки очите за чуждото.

За съжаление обитаваме една територия, която носи името България. Живеем с други хора, които носят името българи. А ако можехме да живеем на остров колко би било хубаво! Въпреки че май тук всеки живее на своя си остров. Може и да не ни се иска, но колкото и да разкъсани да сме, територията ни прави някаква общност. Нашето става и чуждо. Чуждото става и наше. Но дали ще го осъзнаем някога? Дали дори след години ще проумеем, че сме отговорни не само за себе си, но и за другите? Защото става някаква човешка грешка и после? Смърт. Успокояваме се, че сме живи, неразбирайки, че всяка смърт от човешка грешка е и наша смърт. Смъртта на една общност. Но нищо! Нали сме живи. Продължаваме да мрънкаме. И си претупваме работата. И си претупваме работата. И си претупваме работата.

И докога така?



Публикуване на коментар