петък, септември 29, 2017

"Силата на думите" във Варна


- Можете да пушите! Можете да пушите! - вдъхновено крещи бързащата кондукторка, защото половин час след пътуването влакът спира, за да чака някаква връзка.

Народът се въодушевява, блъска се, ръга се, рита се. Всеки иска да излезе пръв. Дори малко се псува народът, но без лоши чувства. Така, че по-скоро попържва.

И после като настава едно пушене! Леле! Не знам дали тези облаци в небето са метеорологични или пушачески. Честно.
А аз си мисля за премиерата вчера в "Параграф 22", които винаги ме изумяват с личното си отношение и добрата селекция на книги в книжарницата. Може книгата ми да я няма в редица книжарници, но щом те са избрали да я сложат на един от рафтовете си, значи съм си свършил добре работата. Естествено, винаги може и повече. Но това е тема на един следващ роман.

Впрочем снощи преди премиерата в книжарницата един бъдещ готвач, който току-що е влязъл да учи това велико изкуство, разпъна комплекта от ножове на масичката, на която по-късно щях да седна. Аз се въодушевих. Викам му, може ли да ги оставиш за премиерата, щото нали силата на думите е по-голяма от някакви си там безобразно добре наточени ножове, с които можеш да кълцаш месо като едното нищо.

Той мисли, мисли и накрая отсече, че му се струва опасно. Но изведнъж нещо му хрумна.

- Искаш ли да ти дам готварската си униформа.

Аз потрих ръце от кеф, той ми я подаде - беше на закачалка. Е, не сложих черните панталони, щото какво ще си кажат минувачите по улицата - писателите така изпаднаха, че започнаха да се развяват по боксерки в храмовете на словото. Но горнището облякох. И шапка си сложих.
И му казах, виж, едно време мислех да ставам готвач, така че сега пред теб стои един провалил се готвач, който от нямане какво да прави прописа. Долна работа, а?

Той не каза, че е долна, но вездесъщата ми саморефлексия веднага му сложи едно: "Да" в погледа. Блещукаше там потвърждението, но все тая. А после му разказах за Етгар Керет и хумуса и как съм се зарекъл следващия път като идва в нашата стна, да направя хумус специално за него, да му падна на колене, да сведа смирено глава и да му го връча в бяла японска чиния, която е сложена на червена възглавничка.

И когато Етгар Керет ми казе, че хумусът ми е превъзходен (нещо, което и без това знам, защото и аз здравата набивам нахут в най-различни форми), да ревна като дете от соца, което е получило Конструктор номер 8 или чисто ново Балканче.

А когато публиката влизаше в книжарницата и питаше: ще ни готвиш ли? Аз убедено отговарях:

- Да!

А после посочвах четирите си книжки и казвах:

- Поезията днес ни е пържена, леко е стара, щото стихосбирката е от 2012, ама тоя рибар Иван Димитров няма по-нова. Мързелива работа. Пиесите ги задушаваме с масълце на бавен огън. Романите ги правим на салати, че романите по принцип са прекалено велики и големи книги, а трябва да си щадим стомасите. А новата книга с разкази днес е десертът. По тайна рецепта.

И така нататък...

Следва Асеновград...

Униформата остана във Варна, но пичът (тоя, бъдещият готвач) се смили над мен и ми подари готварската шапка. Ех, отново намазах. Кеф, кеф, кеф!
Публикуване на коментар