събота, септември 30, 2017

Силата на думите в Асеновград

Слизам на гарата в Асеновград. Питам как да стигна до центъра, разбирам, че по пътя мога да мина през пазара. И понеже обожавам пазари, запътвам се натам. По пътя виждам един забавен надпис и го снимам.

Взимам си невен и мащерка от един билка в предверието на пазара. После влизам в самия пазар. В един момент гледам още една будка с билки. Вадя таблета, за да щракна една снимка. Леко плах съм. Да не ми каже сега някой нещо за това, че снимам.

- Е как може така! - чува се глас. - Без мене да снимаш!

Гласът е от дядото, който продава на сергията.

- Ще те снимам, няма проблем! - отговарям.


Той се мушва сред билките. После го питам какво типично асеновградско ще ми препоръча. Предлага ми микс от над 30 билки. На момента взимам и продължавам по пътя си. Стигам до градската библиотека "Паисий Хилендарски". Оставям тежкия самар на първия етаж и се качвам по стълбите. Изненадва ме отварящата се врата. Всичко е ново, наскоро ремонтирано, в такъв противопес с редица други библиотеки, които или не могат да си позволят подобни ремонти, или страдат от липса на смислен мениджмънт.


Казвам на двете библиотекарки, че искам да даря една книжка. Те ме молят, ако аз съм автора, да я разпиша. Изпълнявам молбата им, след това казвам, че бих разгледал. Едната библиотекарка, тази, която работи в отдела за изкуство, ме развежда. Цялата библиотека е обновена, вместо скърцащ старинен паркет (който също си има своя чар), обуквите ни тропат по ламинирания паркет. Книгите са подредени, отделено е място на определени автори. А има и английско дворче със стъклен покрив и отново книги, където две ученички четат нещо. Библиотекарката ме осведомява, че този кът е любим на децата.

Завършваме обиколката и се разбираме някой ден да дойда да гостувам в библиотеката, която има и зала за събития с неизменния роял. В отдела по изкуствата ми прави впечатление, че една от новите книги е на Тед Кочев. Книга, която съвсем наскоро беше издадена от издателство "Колибри". Очевидно тук внимателно следят какво се публикува и често попълват библиотечния си фонд.

Разделяме се с библиотекарката. След кратка разходка се озовавам в бар Кошипрайш - мястото, което подслонява четенията "Литературен шейкър", на които ще гостувам. Всъщност ще откривам третия им сезон. След няколко разменени думи с хората вътре решавам, че след шестчасовия път с влак от Варна искам да се поразтъпча. Питам дали има книжарници наоколо. Има две. От първата си купувам книгата "Живот без поезия" на Тома Марков и два пълнителя за писалката, защото съм открил, че не съм взел нови пълнители и рискувам да ми свърши мастилото и да трябва да разписвам книги с химикалк (нещо, което се опитвам да избегна) или с молив (нещо, което бих преживял, даже трябва да пробвам някой път, въпреки че моливът е доста по-ефимерен материал за посвещения).


Влизам в другата книжарница, от която вече съм решил да не купувам нищо, не мога да купувам книги от всяка книжарница, в която се озовавам, тъй като почти всеки ден посещавам тези пространства. След това сядам на една пейка до исторически музей, колкото да си поема дъх и се връщам в бара.

Посреща ме Елена, барманка по заместване, която не се занимава с нищо и за да не скучае, постоянно си измисля какво да прави. Споменава, че рисува и аз веднага й връчвам една бройка от книгата. Тъй като тя вече ми е казала, че рисува с всякакви материали, й връчвам писалката със зелено мастило (доскоро писах с кафяво, но покрай премиерата минах на зелено, защото и корицата е зелена). Тя рисува набързо нещо, а междувременно обслужва два клиента - майка с малко дете. После ми показва това, което е сътворила за краткото време - женско лице като освен писалката е използвала и химикалка със син цвят.

Излизаме да пушим и си говорим за различни неща. Пия зелен чай, тъй като не мога да пия кафе или алкохол, поради все още лекуващия ми се панкреас. Казвам й, че ще ходя в Токио. Тя се радва, защото също обича да пътува.

Скоро пристига и Ива от Жанет, с която засядаме на балкона, докато стане време за четенето. Междувременно аз съм се захванал да направя малки листчета хартия от един лист А4, които после маркирам с писалката. Номерата са от едно до деветдесет. Елена няколко пъти ме пита за какво са ми листчетата:

- Ще видиш - отговарям й, защото не обичам всичко да се казва веднага, обичам да има изненада.

Време е четенето да започне. Създателката на "Литературен шейкър", чието име ми убягва, защото постоянно обикалям по различни градове и се запознавам с много хора, а и съм забелязал, че почти веднага забравям имената на хората. Освен това не съм и физиономист, така че положението е безнадеждно. Та въпросната жена (момиче?) ме представя накратко. След което аз казвам няколко думи за книгата. След това обявявам, че тъй като събитието се казва "Литературен шейкър", ще се откажа от авторитарното авторово четене и публиката избира парчетата, които ще чета. Моля за един шейкър, изсипвам в него листчетата, затварям, разбърквам добре, дори го подмятам, при което забелязвам, че отдавна не съм го правил и се чувствам несигурен. Странно усещане, при положение че шест години съм работил зад бар.

Публиката изтегля листчета, а аз чета съответните разкази. Предвидливо съм номерирал разказите в съдържанието, така че да не трябва да броя пред хората и да гълтам още време. Е, направил съм грешка и номерацията ми е до 91, защото съм номерирал два пъти един разказ, но го преживявам. Просто ако се падне номер над 24, знам, че трябва да прибавя едно към числото. Да кажем ако някой изтегли 69, аз чета номер 70, за да няма никакви манипулации.

Интересно ми е как се получава. За пръв път имам книга, от която с удоволствие бих чел всичко... Усещането е приятно.

Четенето приключва, разписвам книги, провеждам няколко разговора. Запознавам се с още някакви хора, включително един човек, който е бил барман на софийското Петно и ме помни, аз му обяснявам за моята слаба памет и той не го приема тежко. Надявам се пак да се срещнем. После излизам отново на балкона. Там следва един друг разговор, който е също толкова интересен, въпреки подчертания негативизъм на хората, с които си говоря. И това е част от живота, няма лошо.

Става време да тръгваме. Отивам да снимам Елена, на която вече съм казал, че с удоволствие бих я снимал следващия път, когато дойда в този град. Снимам от толкова години и все повече ми се работи с модели. Разменяме си контактите. Тя ме моли да й донеса нещо от Япония. Питам я какво. Тя казва просто да й донеса нещо. Междувременно в главата си съм я кръстил Хубавата Елена. Защото тя наистина е хубава. В тези думи няма никакво желание към нея, имам си приятелка, но харесвам красивите хора. Всъщност харесвам и хората, които не се вписват в шаблона за красота. Наблюдавам очите, телата им. Опитвам се да си представя какви ли истории се крият зад тях. Понякога познавам, друг път - не. Няма значение, важното е да се пробва.


След това се качваме в колата и отпрашваме към Пловдив. На следващия ден ще чета на Литературната сцена на Капана Фест. А и винаги обичам престоите в този град.
Публикуване на коментар