вторник, декември 13, 2016

Два любими края на романи

"Но аз бях забравил кой съм! Георг Хених, стани! Отговори ми — каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов — единствените, които сме в състояние да създадем?
Занаятът ли е по-голям от живота, или животът — от занаята?
Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите?
Спомняш ли си онзи бюфет? — той продължава да седи в къщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък — стоп!
Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт!
Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни?
Кое ни унизява и принизява?
Цар Саул, обзет от меланхолия, свири на арфа.
Цар Давид, който победи Голиат, посяга към гуслата.
Цар Соломон вади тръстикова пръчица и пише: всичко е суета.
А мен — какво ме чака мен?
Растат инфантите, тежко им.
Защото в онзи ден, когато не намерих гроба ти и не прочетох върху никой кръст твоето име, аз се досетих какво е станало. Мъглата се вдигна пред очите ми и видях — ето, пада вечерта, а в далечината, от една точка в небето започва да се вдига пушилка звезден прах; от нея излиза конник, който бясно препуска: — точката наедрява все повече и повече и ти виждаш, че към теб препуска брат ти Антон. Вее се черната грива на коня, огън изпускат ноздрите му, а ушите ти долавят звук: Антон тръби със своята валдхорна.
Стягай се!
Тръгвай!
Очакват те!
И докато конят танцува пред теб, а брат ти държи с една ръка юздите, ти ставаш от кушетката на старческия дом, слагаш под мишница цигулката, разкършваш тяло и вече не си онзи гном от улица „Волов“, който познавах, а младият, едър и синеок мъж, който дошъл в началото на този век в България, за да намери ученици…
— Отново ли тръгваш? Не си и взе поука? — крещи зад гърба ти бедняшкият хор, но ти дори не се обръщаш, само се усмихваш и се мяташ на коня, зад гърба на брат си.
Накъде препускате? — пътят се вие високо в небето, блести яспис и рубин, седем свещника греят и осветяват вратата на дома, в който живее господ.
Ето я огромната небесна зала и там са събрани всички: ангелите и серафимите, Боженка, Йосиф и Антон, Стамен и Вража, Йорде и Манолчо, Вангел с въжето на шията. Лудата по комбинезон и с едната гърда навън, божият син и майка му — всички те молят да сложиш най-после инструмента в ръцете на този грубиян и да му предадеш първия урок по виола д’аморе, защото той има нужда от това. Никакъв творец не е! Претупал е света за някакви си шест дни и е допуснал най-отвратителни грешки.
Научи го на гами и арпеджи, на всички минорни и мажорни тризвучия на любовта, скъсай го от работа!
Всеки ден! Все едно имаш неук пред себе си.
А аз — ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава… тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? — най-обикновен буквар.
Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!
Георг Хених, ти, който си на небето!
Цар Виктор говори!
Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска — ти там сигурно си на почит и уважение, — тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:
— Майстор тръгва! Време няма! Господ моли — книга не забравя!
Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:
— Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!
Алелуя!
Алелуя!
Алелуя!"
"Балада за Георг Хеник", Виктор Пасков

* * *

"И неочаквано ми се стори, че там видях онзи невероятен дребен китайски скитник с тайнствената усмивка върху забуленото му в мъгла лице. Това не беше онзи Джефри с раницата, заниманията с будизъм и големите щури купони в Корте Мадера, там стоеше безмълвен другият по-истински Джефри от моя сън. "Изчезвайте, крадци на мисълта!", се понесе викът му надолу по урвите на невероятните Каскади. Това беше Джефи, който ме посъветва да дойда тук, и сега, въпреки че беше отдалечен на седем хиляди мили и вероятно в момента чуваше звънчето за медитация (малко звънче, каквото по-късно изпрати като подарък по пощата на майка ми просто защото ми беше майка и искаше да я зарадва), сякаш беше сред старите чепати скални дървета на Самота и ме приветстваше.
- Джефи - казах на глас, - не знам кога отново ще се срещнем и какво ще стане занапред, но Самота, Самота, дължа толкова много на този връх, безкрайно съм ти благодарен, че ме напъти към това място, където научих всичко. Сега ми предстои тъжното завръщане в големия град, остарял съм с два месеца, а там са всички онези барове, фарсови зрелища и проскърцваща със зъби любов, обърнати надолу с главата в празнотата, Бог да ги благослови, но, Джефи, ние с теб знаем, че в нас е страданието на вечномладия дух.
По езерото заплуваха розовите отражения на облаци.
- Боже, обичам те - казах и вдигнах очи към небето, наистина го мислех. - Залюбих те, о, Боже. Грижи се за всички нас. По един или по друг начин.
Праведните са като децата.
И следвайки обичая на Джефи винаги да подвива коляно и да изрича кратка благодарствена молитва към лагера, който напускахме, както беше сторил към биваците в Сиера и Мерин и към бараката на Шон в деня на отпътуването си, когато тръгнах надолу по склона с раницата на гърба, аз се обърнах, коленичих на пътеката и казах:
- Благодаря ти, барако.
После добавих:
- Глупости - леко ухилен, защото знаех, че бараката и планината ще ме разберат, обърнах се и поех обратно към света."
Краят на "Бродягите на дхарма" на Керуак.
Публикуване на коментар