Ти изкърти мивката на моето сърце,
превърна го в поток планински,
сега пъстърви в него шляпат,
костурите на страстите
преяждат с дребни рибки от съмнения,
раци наобратно крачат
в прослава на ината ти.

Когато аз е нищо, ти е всичко,
незабравима незабравке.

Прекланям ти се, самодиво,
прегръщам те с росните си китки,
все по-омайно псувам своята нелепост,
о, ти накара ме да вярвам:
нататък има път.

(Така да предадат на генералите:
нататък има път.)

Води ме, както казах, без отлагане,
поредният Иван,
поет на мрака,
прозаик на светлината,
драматургът на плача през сълзи.
Удавен тихо в тихите ти дълбини.
Морето спи…
Води ме, както казах.

Ти мислиш, че ще крачим,
аз зная, че с теб летя.

И твоето Величество
със смуглата ми милост
отидоха нататък.