Парк

На Кирил Василев

Те са тук,
устремени в целите на своята безцелност,
бутат своите тела, души и бебешки колички,
припичат се двустранно на реотаните на слънцето –
анонимния венец на нечие анонимно сътворение.

Те са тук,
началото на края на нищото,
краят на началото на нещото,
единствени, неповторими, ефимерни.
Когато аз е всичко, ти е нищо,
ние от години няма.

Те са тук,
с философията на „Как си?”,
с естетиката на свещените анцузи,
с етиката, в която няма етика,
с логиката на корема,
в която плуват корабите на непотребността,
които те желаят с бебешкото си упорство.

Те са тук,
обръщат есенни листа в по-търсени валути,
играят на игрите на привидната си зрялост.
Натрошени съчки пукат под маратонките
на тълпа деца, всъщност вече възрастни хора.
Отегчени кучета разхождат модерни кентаври
по алеите на бъдещето без минало.

Те са тук,
стъпкват безогледно всичко,
стъпкват безогледно всичко,
стъпват безогледно всичко.
Ние мълчим, гледаме ги с ужас
и чакаме някой да им каже нещо.

Все пак сме културни хора.