четвъртък, септември 11, 2014

Аз мога да бъда добър



„Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.”

     В. Шимборска

Има и такива дни,
отново бързаш:
от среща на среща,
от разговор на разговор,
отново бързаш
за работа,
грешка,
отново закъсняваш за работа
и в бързането забравяш
за желанието да си добър.

Първо се разминаваш
с мургав алкохолик
смърдящ на водка,
чиято прясно разкъсана ръка
кърви, кърви, кърви,
а на него сякаш не му пука
за друго освен за:
„Братче, дай некви стинки!”
 И погледът автоматично
се отблъсква от раната,
която остава да кърви
в съзнанието ти завинаги.
И алкохоликът продължава по пътя си,
дано не го срещнат
отново кучета:
те никак не обичат алкохолици.

Още в тази картина,
ти продължаваш
и пътят ти е същият
и някак друг,
и съвестта ти скърца,
драска и пращи,
казвайки ти:
може би не си добър човек.

Но си човек,
поне това,
поне това,
поне...

А после някаква жена
възрастна, напукана,
паднала на тротоара
в този час на ужаса.
Отминаваш я докато
някакъв мъж се опитва
да я вдигне.

Отминал я си казваш:  
ебаси тъпия, загубен,
смотан, гаден, долен,
мизерен, прост, нещастник,
скапано лайно,
ебаси,
недобър човек съм
и това си е,
да се еба в глупака,
а трябваше да е иначе.
Връщаш се.
Помагаш му.
Жената е неадекватна.
Продължаваш.
После се връщаш за момент.
Питаш дали можеш
да помогнеш.
Но на нея сякаш не й пука
за друго, освен за:
„Два лева!”
Молба, която едвам успяваш да чуеш,
но ти нямаш пари,
потегляш,
оставяш я.

След два дни
минаваш през същото място,
жената пак стои.
И пак пелтечи за двата си лева.
И нищо чудно отново да падне,
наистина е немощна.
И ти не можеш да направиш нищо,
освен да се озърнеш,
да се опиташ да намериш
алкохолика с разкъсаната ръка
и да продължаваш да повтаряш: 
Да, аз мога да бъда добър. 
И ще бъда,
защото всичко зависи от мен. 



Публикуване на коментар