вторник, септември 02, 2014

Блус




Да, ти определено губиш жената,
която обичаш,
преди някога да си я имал,
истински,
защото се държиш
като клише
вместо като мъж.
Покрай нея се превръщаш
в деветгодишно момченце,
което изразява
чувствата към съученичката си
като й дърпа косата.
Това е толкова банално. 
И толкова хубаво,
и толкова лошо:
не й вдъхва сигурност,
доверие, вяра.
А теб те прави колеблив,
неуверен, може би жалък.
И все пак стоиш.
И все пак си мъж.
Какво остава на един мъж,
освен да стои на мястото си?

И да, съвсем определено
тя никога няма да разбере:
има само една жена,
която някога те е карала
да се чувстваш като момченце.
И това е тя.  
И тя остава в средата на двайсетте.
И остава жена докрай.
И остава невъзможна.  
И остава…

И оттук насетне ти винаги ще знаеш:
за теб е имало само една жена,
която можеш да обичаш
на сто процента,
напълно докрай,
напълно цялостно:
чувствено, рационално,
лудо, болезнено, щастливо,
тъжно, парещо, смислено,
спонтанно, целенасочено.
Напълно всякак.  
Само една.

Да, вероятно някога ще успееш да обичаш
на петдесет процента,
може би дори на шейсет и шест,
ако имаш късмет дори на осемдесет и седем.
Но и тогава ще идва онзи момент,
когато ще се сещаш,
че е имало само една,
която можеш да обичаш напълно
и тя си е тръгнала,
преди да пристигне.
И това ще те кара да крещиш
от ярост към себе си.   

И да, това те кара да се чувстваш
като негър в плантация
през 18-ти век.
За малкото време,
през което си я опознавал
си разбрал, че любовта
е единственият начин
да бъдеш свободен.
Но тази свобода
ти няма да познаеш никога.

И да, за малкото време,
прахосаното време,
погубеното време,
ти си осъзнал,
че истинското щастие
е в това да даваш
без да искаш
нещо в замяна.

И всеки път,
когато я видиш,
ще се опиташ да се усмихнеш,
колкото и да знаеш:
усмивката ти няма да става,
защото светът ще се разбива
на хиляди парченца.
Но все пак ще се усмихваш,
дори когато тя те пита:
защо ми се усмихваш
с тази изкуствена усмивка?  


Публикуване на коментар