вторник, ноември 13, 2012

Училищни ужасии


Можете да прочетете този разказ и на хартия в днешния брой на "Литературен вестник".



Преди творчеството му да бъде включено в учебниците по литература и така той да влезе в училищата като писател, Н., съвсем неочаквано, дори за себе си, влиза в едно училище в нетипичната за него роля на учител. Той притежава учителска правосбособност, защото е завършил Българска филология, но още по време на студентската практика е разбрал, че не става за тази професия, защото няма нужното търпение, да не говорим за мотивация. Ако трябва да бъдем честни, а обстоятелствата го изискват, Н. никога не е желал тази правосбособност, но по някаква странно стечение на случая човек се нуждае от нея, за да завърши тази специалност. Той неведнъж е изразявал своето неразбиране срещу това положение, защото не вижда основателна причина завършващият студент да не може да избира и между други практики като журналистическа в някой вестник или редакторска в някое издателство. Но кой ще вземе да слуша съветите на някакъв никаквец, какъвто е бил той към онзи момент!
По това време Н. работи по сборник от разкази, чиито главен герой е писател с инициали Й. К., която излиза през 2007 година под заглавие „Йордан. К.” в тираж от хиляда бройки и продава едва около двеста и петдесет от тях. Пет години по-късно успехът най-сетне спохожда Н. (благодарение на романа „Полицаят, който стана светец”, който, трябва да изтъкнем, далеч не е най-сполучливият му, но такива са превратите на националните литератури). Тогава сборникът е преиздаден във внушителен тираж и е забелязан от критиците, които му отдават подобаващо внимание.
В това отношение достатъчно е да споменем огромната и извънредно начетена статия на популярния критик Искендер Голобрадов[1], според която с този сборник българската литература излиза от моргата, в която е попаднала преди двайсетина години[2]. От същата морга, в която от около пет години, българската литература най-сетне е успяла да се вдигне от смъртното си ложе, само за да осъзнае, че тя е съживена от някакъв извънредно зъл литературен критик във вида на ужасно литературно чудовище[3]. И същата морга, от която в последните две години българската литература просто не може да намери изхода[4]. В тази статия се казва, че именно този сборник е джобното огледало, което Франкенщайн намира в моргата и в което той се оглежда, за да забележи, че отблъскващите шевове, синини и издутини по тялото му са грим, който някой несръчен гримьор му е сложил по време на краткотрайния му ангажимент като статист на треторазрядна Холивудска продукция.[5]
Докато пише този сборник обаче, името на Н. е познато едва в тесни, ама наистина много тесни, читателски кръгове, а той изкарва прехраната си като помощник готвач в квартална пицария от четири месеца. Той се захваща със сборника с кратки разкази, защото физически натоварващата работа на смени от по дванайсет часа го измаря до такава степен, че не е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да завърши доста дългия и доста експериментален роман „Попа, София”[6].
            Малко преди да завърши сборника с разкази той получава предложение от бивш състудент в университета, с когото се засичат случайно на ъгъла на улица „Витоша” и „Гладстоун”. За петнайсетте години, през които не са се виждали, Камен е понапълнял, без да е дебел. Преди е бил слаб, сега е по-скоро добре сложен. Двамата сядат да изпият по едно кафе в Hot Art Bar, тяхното любимо местенце от студентските години, където Камен директно преминава на въпроса. Налага му се да пътува за три месеца в чужбина при сестра си, чиито съпруг има здравословни проблеми. Камен трябва да им помага.  Да гледа децата, да готви, докато съпругът й се бори с коварната болест. Вече е обещал и няма измъкване, каквото той и без това не иска, но стои въпросът с работата.
            Камен работи като учител от четири години. В началото е бил скептичен, но работата постепенно му е харесала и не иска да я губи. За съжаление няма кой да го замести. В училището има още една учителка по литература, която има семейни проблеми и не може да му окаже помощ. Обсъдили са възможността да вземат студент от университета, но родителите са отказали на децата им да бъде преподавано от човек без никакъв опит. Но ти, казва Камен, ти си нещо друго. Завършил си Филология. Имаш проклетата учителска правоспособност. Искаш ли да ме заместиш?
            В началото Н. се колебае. Спомня си студентската практика по един не особено привлекателен начин, но от друга страна е работата като помощник готвач в пицарията, мисълта за заплануваните произведения, които не би могъл да напише, докато трябва да се бори с чисто физическата умора. Н. се съгласява.
            Месец и половина по-късно Н. е вече посветен в тайните на учителския занаят,  поне по начина, по който Камен ги разбира. Камен отлита и Н. встъпва в длъжност.
            Първата седмица е кошмарна[7]. Учениците са млади. Н. трудно излиза на глава с тях. Налага се да крещи. Да се прави на сериозен и строг, какъвто той в никакъв случай не е. Опитва се да пише слаби оценки с цел да си създаде репутация, която да му позволи да поддържа дисциплината в клас, но това по-скоро го натоварва, отколкото му помага. За капак на всичко той е принуден да търпи непрестанните упреци на възрастните учители, които открито го имат за натрапник.
Н. не си позволява да се отклонява от учебния план. Опитва се да върши тази работа като всяка друга: с минимална степен на ангажираност. Открай време той смята, че единствената ангажираност, която може да си позволи, е към работата му на писател. След три седмици в училището тази рецепта започва да се пропуква. Добър пример за това е следната история, която е и главното в този разказ.
Един ден той проверява домашните и открива, че за пореден път ученикът А. е дошъл с ненаписано домашно. Н. се ядосва, изкарва ученика пред целия клас и го пита на какво се дължи тази тенденция, при положение че успехът му постоянно падал и на последното контролно едва-едва е изкарал три минус, и то защото Н. е решил да прояви милост към него. Ученикът не се смущава дори за момент. Нямам нужда да уча, ще стана мутра, казва той. Целият клас избухва в смях, а недоумяващият Н. успява да каже само едно: какво, на което ученикът веднага отговаря. Казах, нямам нужда да уча, защото ще стана мутра! И ученикът А. разказва на Н. как брат му е подарил книги за  силовите групировки в България и той ги е изчел до една. Няма защо да си усложнявам живота, казва ученикът, и няма защо да уча, за да успея в живота. Това дори би ми попречило.
В следващите петнайсет минути Н. разговаря с ученика. Опитва се да го убеди, че в това решение няма никакъв смисъл, че ако иска да става престъпник, ученикът  трябва да знае, че може да бъде убит, ранен, да влезе в затвора. Ученикът е твърдо решен: поне щял да знае, че е живял и щял да направи пари по-лесно, отколкото ако се хванел на някаква глупава работа. Разговорът се върти в кръг и не води доникъде и още преди училищния звънец да бие и децата да се разтърчат, поемайки към следващия час, Н. е наясно, че няма как да го убеди с приказки.  
Още същата вечер Н. пише разказ, с който да склони ученика в противното. Това занимание му коства съня.
В началото на „Професия престъпник” е поместено кратко съобщение в курсив, в което се твърди, че разказът е написан въз основа на реални факти като всички имена са променени.  
Трябва да кажем, че досега Н. не е писал разказ, с който да цели постигането на конкретна цел, извън тази на самия разказ. Може би точно поради това обстоятелство разказът е доста традиционен по формата си, което не е особено типично за Н., но не е и нещо чак толкова нетипично за него, защото той е едновременно нетрадиционен в традиционността си и традиционен в нетрадиционността си.[8] Разказът е съставен с помощта на редица клиширани обрати и изразни средства. В него има добър ученик, който по стечение на обстоятелствата открива, че в това да си добър ученик няма нищо смислено и кривва по пътя на престъпността, постъпвайки на работа при нарко-дилър. В разказа се среща и образът на лошия ученик, който след бруталната смърт на добрия ученик e публично разстрелян от друга престъпна групировка, ядосана от необмисления опит на групировката, към която се е присъединил добрия ученик (не без помощта на лошия ученик) да завземе част от техния пазар на наркотици (училището, в което и двамата ученици учат).
До публичния разстрел читателят трябва да си мисли, че добрият ученик е главният герой и в средата на разказа той е шокиран кървавото му убийство. Неочаквано се оказва, че главен герой на разказа е лошият ученик, който изпитва вина за случилото се и постепенно влиза в ролята на добрия ученик. Той се откъсва от престъпната групировка, в продължение на месец набляга сериозно на ученето и в края на разказа получава първата си шестица. За съжаление на същия ден след училище той е публично разстрелян за назидание на онези, които се опитват да дезертират от престъпната групировка, към която човек би трябвало да принадлежи до смъртта си. Както и излиза в крайна сметка.
Разказът завършва с финална сцена, в която участва средния ученик, който никога не е бил нито прекалено добър, нито прекалено лош, и през цялото време е служил като социален фон на действието. Той е получил четворка на същото контролно и приема този факт с безразличие, като в същото време отказва да бъде новият ученик, който да пласира дрога сред съучениците си с думите: „Не, това не е работа за мен.” В последното изречение се казва, че двайсет години по-късно средния ученик ще стане учител по литература след неуспешен опит да стане писател.
Разказът се получава и две седмици по-късно излиза в един от малкото софийски вестници, които публикуват разкази по страниците си. Н. се е подписал като Йордан К. (той не иска да се разкрива като писател пред учениците),  прочита го пред класа и пита  учениците за техните впечатления. Разказът в общи линии им е харесал с изключение на един-два твърде невероятни за техните разбирания обрата. Когато идва ред на ученикът А. да се изкаже, той се опълчва на повечето си съученици с мнението, че в истинския живот да се престъпник е доста по-скучно и монотонно от описаното както в този разказ, така и в повечето романи и филми. През повечето време човек се разкарвал в джипове в компанията на ослепителни красавици и понякога размахвал пистолет пред страхливи хора. Рядко се случвало да има истински екшън.
Дали от яд, че ученикът А. не е харесал разказа или защото е разбрал, че не може да помогне на детето с литература, Н. зашлевя на ученика А. един здрав шамар, вика  родителите му в училище и им разказва цялата история. Родителите не са очаровани и обещават да поемат нещата в свои ръце, за което засвидетелства и шамарът, който детето получава от баща си и който по нищо не отстъпва по този, отпран му от Н.
Това далеч не е единствения интересен случай в тримесечната училищна практика на Н. (свидетелства за нея можете да намерите в сборника с разкази „Училищни ужасии”), но за целта на този разказ е нужно само да се добави, че Камен се връща от чужбина в уречения срок и поема отново часовете си, а Н. отказва неговото любезно предложение да му потърси работа в някое друго училище и в продължение на следващите пет месеца, докато се опитва да напише следващия си голям роман,[9] работи като пазач в подлез.  



[1] „От Франкенщайн към Лазар: Прераждане”. Културен вестник, бр.43 2010
[2] „В моргата на българската литература”. Културен вестник, бр.23, 1998
[3] „Българският Франкенщайн: Събуждане”, Културен вестник, бр.8, 2002 .
[4] „Българският Франкенщайн: Лутания”, Културен вестник, бр.17, 2004 и „Българският Франкенщайн и роднините от Запад: Код SOS”, Културен вестник, бр.38, 2006, в която Голобрадов се надява, че с непряката помощ, или с други думи под влиянието, на Парижката леля, Лондонския вуйчо, Испанската брадовчедка  и Американския чичо (както и с други европейски и извъневропейски литературни роднини), Българският Франкенщайн най-сетне ще намери изход от моргата.
[5] Особено знаменателен е краят на статията, където Голобрадов пише: „Тук Франкенщайн изпуска огледалото на земята, изтичва до чешмата, откъдето по време на дългото заточение е пил вода, трескаво измива лицето си, вдига отново огледалото и осъзнава, че той е напълно нормален,  дори донякъде красив индивид, макар и с подчертано източноевропейски черти. В момента, в който той спира да се самосъжалява и да оплаква грозотата си и нерадостното си настояще, свързано с мъчителното обитаване на моргата, той с все още скромна гордост надига чело, за да погледът му попадне на огромната табела „Изход” в тъмния край на моргата.”

[6] Действието в този останал незавършен роман се развива в продължение на двайсет и три минути, докато главният герой чака приятелката си, на която след седемгодишна връзка възнамерява да предложи брак, на Попа и обвързва в един епичен разказ историите на всички чакащи и случайно минаващи хора на площада. Не е завършена една трета от романа, а в съществуващите две трети броят на персонажите е точно 281 души (от планираните 366), а ръкописът се равнява на 829 ръкописни листа, изписани със ситния почерк на Н. в 9 червени тетрадки в голям формат със страници на малки квардратчета. Романът, чиято генерална концепция е да покаже, че ако животът има някакъв смисъл, то той е прекалено индивидуален, хаотичен и разпилян в отделните възприятия на всяка единица от това, което прекалено самонадеяно и мегаломански наричаме човечество, е планиран в 42 глави, от които са завършени 33 и половина.

[7] Подробно свидетелство за това е разказът „История с учител” от сборника „Йордан К.”, където един учител изпитва все по-нарастващо неудовлетворение от работата си, свързана най-вече с предъвкване на литературния канон, който той все повече не може да понася, докато не взима радикалното решение да промени живота си. Той напуска училището, но единствената работа, която намира е като помощник готвач в малка квартална пицария. Работа, която далеч не му доставя мечтаното удоволствие и той е принуден да се върне на старата си длъжност, където да продължи преживянето на класиците, макар и да се опитва малко по малко да освежава учебния материал с неволното и почти напълно произволно споменаване на съвременни автори.
[8] Думите са на критика Евтим Йорданов от есето му „Н.: праволинеен живот и неправолинейно творчество”, София, 2025
[9] Става дума за „Проект за парк”, една нереализирана от автора антиутопия, в която се пародира съвременното общество, което е представено с помощта на различни растения от автора през погледа на  млад озеленител, завършващ докторантура по философия върху връзката на идеите на Шопенхауер и растителния свят.  
Публикуване на коментар