събота, октомври 27, 2012

Трябва ли да разбираме поезията?



 (или публично и изключително приятелско и нежно ухапване на Николай Бойков по повод "Зъби"-те на Мирослав Христов)

Току-що прочетох една рецензия[1], от която разбрах, че Николай Бойков не разбира една книга с поезия, а именно излязлата наскоро „Зъби” на Мирослав Христов. Поради определени причини се чувствам длъжен да му отговоря, използвайки публичното пространство на личния си блог и на социалната мрежа фейсбук, както той използва онлайн-портала „Култура”. И тъй като в конкретния случай говорим за неразбиране на конкретна поезия или по-точно за невъзможност за разбиране на конкретна книга с поезия, мисля, че в каквато и конкретна посока да са поели мислите ми, трябва да седна за един момент на някой камък край пътя към края на този публичен отговор, който леко иронично, съвсем в духа на стихосбирката, реших да нарека „нежно ухапване”, и да задам един въпрос. Така че... Простете...

Един момент.

За какво говорим, когато говорим (не за любов, нито за бягане, а) за поезия?

Според мен (каквото и да пиша, винаги държа да отбелязвам, че става въпрос за моята лична гледна точка, да не изпадам в обобщения, да не поставям под общ знаменател, което си е позволил да направи Ники Бойков, въпреки че той удобно обиграва позицията си на разказвач от първо лице за тази цел) един от основните проблеми на съвременната поезия е противопоставянето на логосът и рациото, от едната страна срещу интуитивното и емоцията, от другата страна. Днес най-често поезията е или болезнено и безпощадно рационална и логична, или крайно (направо до изстъпление) и не по-малко безпощадно емоционална.

Говорейки за книги с поезия, в първия случай често се залага на „авторския ход” (ако мога така да използвам едно понятие от театралните зали), на „отделния етап в развитието”. Формата доминира над съдържанието. Всяка нова стихосбирка трябва да е с глас, различен от предишната. Естествено, така се губи  цялото очарование на плавния преход от една към друга стилистика, защото авторът спуска пред очите ни черната завеса на непубликуваните междинни междустилови стихотворения. Във втория случай оставаме с усещането, че авторът пише една стихосбирка (понякога дори една поема) в продължение на цялото си творчество, че той „пее една и съща песен”. Залага се на фигурата на автора, на изграждането на цялостен стил. Съдържанието доминира над формата. Не мисля, че трябва да обяснявам обстойно двата типа. Нито да споменавам със стиснати зъби случаите, когато образователната система реши да представи поезията от първи тип с тази от втори тип, защото така материалът става по-лесен за преподаване. Нито щедро да изброявам имена на поети от двете традиции (които са нито само български, нито само съвременни). Това, което е важно за нас, защото както вече казахме, имаме конкретна поезия и дори повече конкретна книга с поезия, е, че съществува трети тип, безмилостно потвърждаващ правилото, който не се страхува да смесва логичното-рационалното и интуитивно-рационалното. И в който формата и съдържанието са относително равнопоставени (все пак поезията не може с точността на хирург да изреже някой излишък съдържание или форма в търсене на абсолютната симетрия). Този трети тип поезия също не е нито само български, нито кой знае колко нов. В една от своите форми той е свързан с източната философия и изобщо с цялостната традиция на Изтока, която по практичен начин се опитва да обедини рационалното с интуитивното, или ако трябва да използвам психологически термини, да помогне на отделния индивид да осъзнае, че несъзнаваното дреме някъде там, в дълбините на неговите тяло и душа през цялото време и вместо да се страхува от него, той просто трябва да приеме съществуването му.

Тъкмо от този трети тип е както поезията на Мирослав Христов, така и стихосбирката „Зъби”.

За мен е необяснимо, че тъкмо Николай Бойков се хваща за невъзможността да разбере тази стихосбирка. На него би подхождало повече да каже, че не може „да я почувства”, защото според мен той пише поезия от втория тип. Тъй като бидейки поезия от трети тип (тук трябва да уточня, че трите типа поезия са напълно равнопоставени и третият  тип не се явява някакво ново еволюционно стъпало, нито най-младия брат: ако в случая говорим за братя, тук става дума за тризнаци) поезията и стихосбирката „Зъби” на Мирослав Христов дават възможност да бъдат възприети както логично-рационално,  така и интутивно-емоционално. За съжаление на ниво форма (ах пак тази форма!) една подобна рецензия сякаш забранява чистият интуитивно-емоционален отговор, който би бил следния: „Тази стихосбирка не ми харесва. Точка.” и срещу който не бих имал нищо против. Аз лично не харесвам много стихосбирки, български и чужди, признавам, но винаги, когато изказвам мнения за конкретна книга добавям, че на мен не ми харесва, че това е лично мое мнение, защото всеки е свободен да харесва каквото си иска и аз съм напълно окей (извинявам се за англицизма на Николай, но не съм съгласен, не съм доволен, окей съм) с това. В повечето случаи нямам проблеми дори някой да се изкаже по-отгоре от нечия трибуна, каквато в случая се явява онлайн-порталът „Култура”. Но не виждам защо този конкретен някой в този конкретен случай трябва да говори за разбиране. И тук се появява следващият въпрос:  

Трябва ли да разбираме поезията?

И да, и не. Има поезия за разбиране, има и такава, която отказва да бъде разбрана. Да приемем, че вече сме изрекли всички мъдри, логични, изчистени и вдъхновени думи за поезията за разбиране и преминем втората поезия. Аз (отново много лично и дори прекалено субективно) от своя страна не разбирам крайната рационалност. Ако поезията винаги трябва да се разбира, защо не решаваме нерешени задачи по математика и не ги публикуваме в книги, наричайки този акт поезия? Това сигурно някой вече го е правил и така показвам своето неведение спрямо съвременния концептуализъм, който като всичко останало, има своите положителни и отрицателни страни. И чиято най-отрицателна черта (тук ставам направо дразнещо субективен) е изместването на акта на сътворяване с акта на назоваване, което е един чисто формалистичен подход. Толкова формалистичен, че създалата се форма често зверски бие на кухо!

„Поезия и разбиране?”, не разбира Николай Бойков, който е прочел стихосбирката „Зъби” цели 3 пъти в търсене на нейния мистериозно потурчен (бях написал изгубен, но в светлината на вече използваните англицизми реших да втъка в материята на този текст и един турцизъм) логос. Добре, не е ли задача (признавам, че задача звучи прекалено императивно, така че го разбирайте и като: призвание... мисия... ...надежда) именно на поезията да създава утешителни кътчета ирационалност в нашия все по подреден, изчистен, картографиран и стерилен (по образ и подобие на доминиращия, макар и залязващ Запад) свят? Не трябва ли тъкмо поезията да култивира така нужните ни, поради процесите на секуларизация във всички сфери на човешкия живот, зони на колебание, на несигурност, на абсурдност, на nonsense (прости ми, Николай). Тук с риск да бъда обвинен в съзнателно заиграване с популярни теми ще си позволя да се обърна към физиката на елементарните частици, може би поради петото издание на срещите при мамута, на което се състоя лекция именно върху този клон на физиката  или поради звуковата заигравка, защото в предното изречение, което повечето читатели вече са забравили поради употребата на прекалено дълги изречения в този текст (не по-малко съзнателно), стана дума за определени зони, а физиката отдавна е открила такава зона или по-точно търси нейното разрешаване: тя има своят бозон на колебанието, на несигурността, на nonsense-а.

Да караме по същество. Подобна позиция от страна на Николай Бойков, аргументираща се с „едното” разбиране ме накара да се почувствам най-малкото странно, защото по време на "Созополския семинар по творческо писане" през 2010г., където и двамата бяхме участници, бях останал с впечатлението, че според него създаването на литература е нещо интуитивно и спонтанно. Нещо, което минава през теб и оставя на белия лист едно друго нещо. Което не се връзва с моята концепция, но пък се връзва с  моето твърдение, че неговата поезия е от втория тип. Може и да съм се объркал. Призновам... А може би не. Във всеки случай неговото неразбиране се поражда от смесване на две различни неразбирания и на прехвърляне на големи масиви от едното неразбиране върху другото такова.  

В целия си съзнателен литературен живот Николай Бойков е бил (и ще бъде!) краен противник на чуждиците, особено на англицизмите, в което няма нищо лошо. Рядко се среща съвременен писател до такава степен надигнал се срещу масовата употреба на английски език, в което също така няма нищо лошо. Който да го изтъква при всеки сгоден случай, което почти не е лошо, защото от друга страна напомня за един кибрит, но далеч не този на малката кибритопродавачка, а на виден български езиковед, измислил между другото и думата „книжнина”. В такова време живеем, Ники, независимо дали ни харесва или не (надявам се, няма да се обидиш, че те наричам Ники, защото колко и слабо да се познаваме,  тая единствено приятелски чувства към теб)! Най-добре е да не отдаваме на тази отколешна тенденция толкова голямо значение, защото не това е най-важното. Всяко време има своя доминиращ чужд език, независимо дали е английски, руски, френски, латински. И ще има, независимо дали ще е китайски, японски, а защо не и индийски.  

Не се опитвам да те убедя, че употребата на чуждици е нещо добро, напротив това е най-лошото, което един автор може да направи с текста си, но само при едно условие: ако го прави несъзнателно, ако зад тази употреба не стои неговото намерение, ако става въпрос за самоцел!

Прилагам два твърде очебийни примера, без да поставям името на автора на „Зъби”  редом с тях, за да някой не повдигне възмутено глас, че съм го сложил редом с тези две  имена. (Повтарям! Внимание! Това са примери!) Какво бихме казали на Толстой за началото на „Война и мир” (особено тези от нас, които не владеят френски)? Какво ще кажем на Елиът за неговата любима цитатност?


След два празни реда (за да сме сигурни, че Мирослав Христов се намира на почтително разстояние от Толстой и Елиът) можем да изброим няколко случая: в стихотворението „Лимони” се среща надпис върху кашони, изхвърлени от морето, който гласи: „FRAGILE MADE IN CHINA”. Но нима ако от морето бъдат изхвърлени кашони, няма да предположим, че надписът ще е написан по начин, който да е общоразбираем? Или в стихотворението „На път за Диабат”, където се среща словосъчетанието „Are you experienced?”, точно шест стиха след като Диабат се споменава за пръв път и във връзка с това се уточнява, че това е  „(...) берберското селце,/където някога е къмпингувал Джими Хендрикс”? Фактът, че словосъчетанието „Are you experienced?” се явява не само песен на въпросния китарист, а първият албум на “Jimmy Hendrix Experience”? Според мен (отново въпросното лично мнение) дори тази информация да остане необяснена, това е напълно обосновано. Който иска, ще провери въпросната информация, която (признавам си) и аз не знаех, въпреки че нерядко слушам Джими Хендрикс, но обикновено това, което пускам на лаптопа си, е сборна компилация (сърбеше ме да кажа „best”, но реших да „пожаля” Николай). Аз лично не срещам други прекалено дразнещи на пръв поглед англицизми. Установявам присъствието на думата „саундтрак”, да, но това е дума, която ми допада, която обичам. И ако сега Ники Бойков иска да възстане срещу нея, бих му напомнил, че ние сме приятели с него във „фейсбук” и по всяка вероятност той има „скайп”... Щеше ми се да кажа, че и „имейл” има, но се сетих, че той вероятно разполага с „електронна поща”. Ще завърша темата за чуждиците като кажа, че конкретната поезия или дори конкретната стихосбирка на Мирослав Христов сама задава свързаността си със съвремието дори на ниво поетика  („Неримувано настояще” и „настояще римувано с паве”), което напълно оправдава наличието на англицизми.

Относно останалите видни и невидни на пръв (и последен) поглед неизяснености в поезията на Мирослав Христов, както някои очевидни сложности, метафоричности, метафизичности и екзистенционализми, те трябва да бъдат търсени в принадлежността на автора към една редица поети, чиито образователен пъп е хвърлен някъде дълбоко във факултета по „Философия”. И тъй като живеем в епохата на „добре информираният гражданин”, тук нищо не може да оневини Николай Бойков, че не е взел под внимание този общодостъпен в глобалната мрежа факт.

Тъй като този кратък отговор отдавна се отказа от своята краткост, албумът “Are you experienced” на Джими Хендрикс се извъртя и се наложи да мина на Доорс, ще се запътя към края на този отговор.

Премиерата, заедно с доволната публика и доволния от доволната публика поет (колкото и да претендираме, че не обръщаме внимание на публиката, не можем да отречем, че в същото време Николай Бойков се обръща към публиката на онлайн-портала „Култура”, а аз се обръщам към публиката в блога си, както и тази на фейсбук приятелите си, а и тези на Николай Бойков, който обелязвам – или тагвам – в този текст), беше белязана най-вече от чувството за самоирония. Самоиронията не е просто някаква си дума, тя е огромно качество. Възможността да се надсмееш над себе си, да играеш със себе си, да се правиш на смешен, независимо от всичко, да стискаш здраво зъби в усмивка, това е нещо, което липсва на много поети, писатели, интелектуалци. И тъкмо това ми харесва (да, на мен, а вие мислете каквото си искате!) както в Мирослав Христов, така и в неговата поезия. Защото самоиронията е и самокритичност, тя е вглеждане в себе си, себепознание, осъзнаване на комичността на трагичното.

Колкото до рецензията на Лидия Кирилова, за която Николай Бойков казва: „ ...виждам млад човек, добър в словесните еквилибристики и акробатики, зададени му от думите в стихосбирката, без да ми ояснява случилото се/случващото се в стихосбирката и настоящето на стихосбирката”, то отговорът е лесен. Текстове като този на Лидия Кирилова са обърнати най-вече към младото поколение, те са написани до тези, които слушат не само Jimmy Hendrix и Doors, но и Massive Attack, Tricky, Beirut, Sublime, Radiohead, Damian Marley и още купчина други групи. И които не са и чували за съвременна българска поезия. С извинение, очаква се хора на литературата като Николай Бойков (а и не само той) да проявят интерес към една нова стихосбирка, затова логично е подобна статия да говори на език, който да е интересен на тези, които в противен случай не биха достигнали до „Зъби”-те на Мирослав Христов. Тоест запознаването на Николай Бойков с тази стихосбирка е оправдано, нищо, че неговото внимание остава някъде долу, под въображаемата линия, където според него би трябвало да са обяснителните бележки, докато стихосбирката изглежда надхвърля хоризонта му на очакване.

Трябва да завърша този текст (винаги съм се дразнил от повсеместната употреба на тази дума, но ако кажа „статия” ще е друго, докато текстът винаги може да бъде просто текст, което прави нещата по-лесни) с благодарност. Въпреки „нежното ухапване” искам да благодаря на Николай Бойков първо за отрицателната рецензия, тъй като е далеч по-трудно да напишеш нещо, което евентуално би разсърдило някого, пред това да се опитваш да го убедиш колко е велик, каквато е обичайната рецепта за подобни текстове. И второ, да му благодаря дори още повече, че ме накара да напиша този текст. От доста време отбягвам създаването на подобни текстове със съзнанието, че един автор на литература, трябва да пише литература, защото авторът е и хедонист, той пише, за да си доставя удоволствие от писането. И изобщо ако създаването на един текст не носи удоволствие на автора си, според мен не може да се говори за автор. Сега установявам, че писането на литература за литературата може да носи също толкова удоволствие, колкото носи писането на едно стихотворение, на един разказ, на една пиеса. Ще си позволя и една трета благодарност на Николай Бойков, който ме подтикна да прочета стихосбирката за деветнайсти път и отново да се уверя колко е добра. И тъй като всеки край е едно ново начало, а аз вече наистина трябва да свършвам, ще си позворя да цитирам едно стихотворение от тази неразбираема за Николай Бойков стихосбирка.


началото на кра

я
каза тя
ти май си започнал да свършваш
нима не свършваме всеки един момент
зачудих се после престанах да се чудя
нека друг си блъска главата над това
има хора с по-твърди глави от моята
продължих играта си
и без въобще да се замислям
край ли е или е начало
сложих сърцето си между нейните крака

Иван Димитров






[1] „Под линия – Два опита за разбиране на поезия”, Николай Бойков, www.kultura.bg (26.10.2012) 
Публикуване на коментар