понеделник, август 09, 2010

седем по рихтер

на канелените мигли(.) на гергана

когато сме в леглото сме стихия, разстрел, терористичен
акт, жива бомба срещу танкове и автобуси, Урагана Кат-
рина с неговите удавници и срутените къщи, с разлагащите
се трупове във водата, със сълзите на оцелелите и помените
за умрелите, ние сме земетресението в Хаити, стотици малки
хаитянчета пищящи от ужас са нашите любовни стонове,
пъшканията са души, напускащи телата, оргазмът е винаги
седем по Рихтер и от мисълта за него изпадат в гърчове,
пребледняват, косите побеляват и биват изскубнати,

не само в леглото, а където и да влизаме един в друг всеки
тласък е автомобилни катастрофи, улици посипани с стъкла
и кръв, преобърнати коли със смачкани покриви, опожарени
влакове излезли вън от релсите, изгорели пътници, заключени
в купе без пожарогасител, обезглавен кондуктор, това е
автобус с ученици, излязъл от пътя и паднал в река,
самолетът с държавни глави, които след грапав допир със
земята стават бивши и потапят цели нации в траур,
това е срутен мост по време на задръстване, това са

сгромолясващи се сгради, това са двете кули на Световния
търговски – твоите крака в ръцете ми и огнените ми
докосвания, тръпките по твоя гръб са служителите тичащи
панически по стълбище, задънено в експлозии,
погледите, които докато съм в теб ти хвърлям, са
бизнесмени, които в страх от стотния етаж се мятат,
пожарникарите не могат да се борят с пламъците ти,
защото ти сама не искаш да прекъснеш разпадащия
си оргазъм и бързо, изведнъж се свличаш на земята,

затрупвайки зяпачи, минувачи и току що измъкнали се
от пожара ридаещи роднини върху чаршафите изгладен
с валяци асфалт, които сме сме намокрили със страсти,
а преди да се разпаднеш и от развалините ти да се издигне
димът от запалена цигара, аз съм се разбил във теб като
няколко самолета, пътниците им са изстреляни в утробата ти,
те са несбъднатите ни деца, и сега, когато свършихме,
целият свят трепери в развалини, cnn е пълен с белезите
от играта ни, с опустошенията от пърхането на телата ни

с разрушени градове, села, с цепнатини в земята, с пожари,
със за оцелели лагери, със затрупани трупове, със сгради,
превърнали се в останки, с останки от останки, с въпроси-
те защо и как, е как защо, любовта отеква, двама влюбени
един над друг, проникващи се, разклатено легло в София и
ето ти земетресение в Хаити, клатещ се диван в Пловдив и
ето ти земетресение в Мексико, Китай, а пъшкането им – ураган,
удрящ с всичка сила Америка, а стенанията им – гръмотевици,
пораждащи бури в морето, в които моряците стават удавници,

а капките пот, които се стичат от тях – наводнения, телата им
топли причиняват пожари, и какво му е жестокото на този
принцип, какво не е добро, ви питам, какво не ви харесва в
любовта им, в любовта ни, това, че в леглото сме унищожителни
стихии, защото няма по бял траур от този, породен от любовта,
това, че светът се сгромолясва, но нали тъкмо любовта крепи го
да не се разпадне, това, че има жертви и нещастия, но само дайте
ми стотина пъти любов кат тази и сами ще видите какво ще стане,
кое, смъртта, кажете ми, нима има смърт от любов или любов

от смърт, но това не е гатанка, не е съвременна апория, това е
моментен дзен, това е сатори, това е да знаеш нещо без да
знаеш откъде го знаеш и как си го научил, това е тоталното
познание, това е, че има само любов и живот, че няма смърт,
че смъртта е животът умножен по любовта, смъртта е безкрайност,
и щом тя произлиза от любовта и живота, те също са безкрайност,
но не е ли това крайно, не е ли екстремизъм, не плачат ли жертвите,
не се ли обръщат труповете в гробовете си, не копнеят ли за отмъщение,
не са ли будни още призраците им, не чуваш ли отново виковете им,

те спят спокойно и вече не искат, не питат, не се терзаят,
защото няма по-дълбок сън от този, породен от любовта

ние също спим и прегръдката ни е етерично масло от покой
но покоят ще избухне в нови трусове любов, наша или чужда

и ако както сме заспали, таванът се стовари и под тежестта издъхнем,
няма ли да е щастие да срещнем смърт от труса на нечия любов
Публикуване на коментар