Балада за безкурието

(на един революционер и таксиметров шофьор, известен със своите нерви)


Насред артериите и предсърдието на София
живял революционер с твърда философия,
с огромни топки и чутовен член
не проумявал ни за миг света и изумен
той гледал хората около него да вървят…
и често горко пуфкал, че се е родил в безкурен свят.

И не че хората били съвсем без пишки,
но честно да си кажем тия мишки
в дупките на щрауси всеки път се крият,
докато светът сред тях с бумащина зариват
някакви глави големи, горили и гамени,
които кухо кютат си корупцийки. Кретени,
те гъз с глава затриват, затриват и зариват,
зариват и прибират и с пълен кеф закриват
в болниците бедни отделения.

(Е, как да чуят възражения,
когато в крачолите кротки
дори си нямат мъжки топки.
Да, те се правят, че в свойте гащи
зад дюкяните си пусти, прашни
някакво дърво с всеки ден расте, стърчи:
дори идиотите са пълни с мечти.)

Но такава е съдбата, че по мъничко стечение
изкуствени, пластмасово навирени са членовете,
с които те се перчат, навират ти в очите
и гордо и наперено по стълбищата тичат.

(Да, трудна е борбата, такава е средата,
безкурието жалко – в това ни е бедата.)

Когато нямаш член, а само задник имаш,
какво, кажи, да правиш – оставяш да навират
каквото искат там, отгоре, но другите го духат също,
дори съскурниците страдат, макар да са могъщи
поне с това, че нищо не търпят и здраво удрят
изкуствените членове на путки дребни и напудрени.
И нито за секунда не свалят гард и дръпват
ушички на директори, разбират се отвънка,
когато тия гадове с мозъци умрели
затрупват ги безкрайно с безумните си щения.

И ето, стават двама, сега не е самотен,
съскурникът страхотен, едничка е жената,
която топки има в неговия делник,
двайсетчетричаса, неделя, понеделник,
вторник, сряда, петък, четвъртък - спирка няма
безкрайно жива дама, която преебава
мижави отрепки, буболечки, мазни тении,
ордите животни в болничните отделения.

Не след дълго трети в групата се включва
стаи, коридори, яко, шумно тътнат
след бодрите им крачки
простаците си крякат.

Групата нараства и въстание подготвя,
вдига революция и разкарва смотьовците
в болничните отделения на глухата провинция
нека там да мрънкат и на масата пред винце
да шепнат стреснати, уплашени и възмутени
с чутурите на раменете си в шушукащите прения.

И ето че настъпва ярък, постреволюциотен ден!
В който тикви, зелки, броколи се чувстват победени!
Седят, обмислят и не могат с акъла си да разберат
промяната настъпила, прекрасния съскурен свят!