вторник, юли 25, 2017

Арт отрепките



На Роберто Боланьо

Сега, тогава, утре,
в зиналата челюст на деня и вечността,
тялото, душата ми се раздробяват,
превръщат се в нектар, амброзия.
И аз се питам луд ли съм?
Да, вярно, че изгубих битието си,
но спечелих пеперудени
пространства на духа,
в които безтелесно пърхам,
гонейки мечтата си.
Докато мечтата съществува,
битието може да си гледа работата.
С постоянните житейски драми.
С всички скапани заплати.
С всичките провали.
Седнали в ръба на тоя свят,
размахваме крака със арт отрепките,
сочим блатните пространства на бита
и им се смеем до откъсване
от този свят, (а може би) от другите.
Мечтата ни изпълва с пълнокръвие:
мъничко поточе се влива в река,
която се влива в по-голяма река
и накрая като разтопен любовник
нахлува през разкрачени крака
на делта в морето, в океана.
А понякога в депресия
развеждам се със себе си
в ритуалното пространство на света:
омайна черна нощ, изпълнена с радиация,
плътта окапваща на цялата естетика,
ангели с хърбави тела са наденали
противогази на ренесансовите си лица.
Усещам как умирам.
Но когато целият живот обърнат е на смърт,
умирането е прераждане:
смърт в друга смърт в друга смърт.
И всичките ми клетки изкрещяват:
трябва да пораснеш,
да станеш възрастен човек,
да стъпиш на заплата,
да оправиш битието си,
за да то не те оправя вече.
Но тогава пристига колесницата
на слънцето – мечта, съкровище и смисъл.
Порастването би било идиотщина.
Не, казвам си, аз съм тук, щастлив с арт отрепките
и тук ще си остана, и ще пребъда.


Публикуване на коментар