неделя, януари 22, 2017

Земя на надеждата

За добро или лошо публикуването на качествен графичен роман в България е събитие за родните читатели. Ето защо няма как да не отбележим с два вдигнати палеца излезлия наскоро "Земя на синовете" на италианеца Джипи. Изданието е на "Жанет 45", които помним и с българския трагикомикс "Вечната муха" (с автори Георги Господинов и Никола Тороманов). В случая обаче става дума за един автор, който измисля историята и я визуализира...

Джипи (псевдоним на Джани Пачиноти) се занимава с илюстрации от 1994 и вече е известен автор на комикси. Освен на графични романи той е художник и на карикатури, но снима и късометражни филми. С първата си пълнометражна лента "Последният землянин" той дебютира не къде да е, а на филмовия фестивал във Венеция.

Превелата от италиански "Земя на синовете" Нева Мичева казва за книгата: "Най-новото и нетипичното от Джипи". Склонни сме да й вярваме, без да познаваме останалите му творения. Основните теми в постапокалиптичния черно-бял комикс са отношенията между бащи и синове, както и четенето и писането. Друга водеща тема е тази за жестокостта на живота и природата, без тя да е съпроводена с морална оценка. В природата нещата са такива, каквито са, и това прави въпросната жестокост естествена и дори някак невинна.

Началото е ударно и грабващо: "За причините и обстоятелствата, довели до края, могат да се изпишат десетки глави в книгите по история. Но след края книги вече не се писаха." След тези думи сме захвърлени в черно-бял свят на разруха, обитаван от две момчета и техния баща. Постапокалиптичната ситуация (както и всичко останало в сюжета) е докрай изчистена. Така и не разбираме какво точно се е случило със Земята, какво е довело до разрухата. Тук романът на Джипи се доближава до "По пътя" на Кормак Маккарти. Други възможни паралели между двата романа са черно-белите краски като основно изразно средство, както и връзката бащи-синове.

В "Земя на синовете" форматът на комикса е засилен до крайност като действието е придружено с дълги моменти на мълчание, тишина. Диалогът е сведен до минимум. Изказва се само най-важното. Въпросите нямат еднозначни отговори, а по-скоро пораждат нови въпроси . В ядрото на книгата стои това, което не може да се изкаже, което говори с тишина.

Няма как да не се отбележи, че "Земя на синовете" е една майсторска жанрова книга, която като всяка майсторска жанрова книга надскача жанра си. След изчитането на комикса Джипи автоматично се превръща в автор, който ни е интересен и когото ще следим с любопитство. Няма как да не изразим гласно явната си надежда, че издателство "Жанет 45" ни готви нови срещи с него.

Доколкото можем да съдим от последователността на издателската политика, има изгледи това да се случи. Веднага се сещаме за поредицата "Кратки разкази завинаги" (в която отново основна роля играе Нева Мичева), за кубинската и индийската поредици, за налагането на автори чрез регулярното им издаване (като Етгар Керет). Другата ни явна надежда е "Земя на синовете" да не е единичен случай и "Жанет 45" да продължи да предлага на българските читатели графични романи. Жанр, в който сме влюбени,но се налага да следим на чужди езици. Поне засега.

Но за момента не ни остава друго освен да благодарим за хубавото издание (графичното оформление и визуалната адаптация са дело на Кирил Златков) и да се радваме, че на българския книжен пазар все по-често се появяват нетрадиционни (поне що се отнася до нашия пазар) и визуално грабващи книги. Като тази, за която току-що поговорихме.
Публикуване на коментар