понеделник, януари 02, 2017

Зарадвай пенсионер през Новата година

Днес в "Дневник" публикуваха материал, който ми е много важен. Пускам го и тук. 

Коледа отмина. Сняг няма, но го има всичко друго: украсени елхи, светлини, подготвени подаръци, очакващи ни трапези. Е, има и други неща, които (поне на някои от нас) не допадат много – пиратки, да кажем. Но ще стиснем зъби. Какво да правим. А след Коледа дойде и Нова година. Правим всички равносметки и ще се гмурнем в 2017-а. И кой знае къде ще ни отведе течението на тази година.

И ето, преди празниците с цялата им предколедна тарапана аз бях седнал да обядвам в една закусвалня. Похапвах щастливо, след като бях пообиколил за подаръци и ми беше станало някак прекалено пренаселено.

Тогава я видях. Беше на осемдесет, осемдесет и нещо. Свита, леко съсухрена, с раздрано сякаш от бръчки лице и очила с голям диоптър. Беше застанала пред касата и ровеше в портмонето си. Ръцете й неудържимо трепереха, точно като гласа й, който някак успя да стигне до мен.

- Един момент. Ей сега ще проверя!

- Спокойно. Не бързайте – усмихна се касиерката.

- Не знам къде съм ги сложила – с недоумение каза пенсионерката. – Ей сега ще ги открия!

Треперещите й пръсти претършуваха няколко пъти портмонето и, изглежда, не откриха това, което така трескаво се опитваха да намерят.

- Изгубила съм ги. Един момент да видя дали имам достатъчно стотинки.

Тя откопча джобчето за стотинки в портмонето си, изтърси монетите на тезгяха пред касиерката, която все така се усмихваше. Колко хубаво! Представям си, ако беше една от онези намръщени касиерки, които здравата биха навикали подобни индивиди, имащи наглостта да губят и без това ценното им време. Но не. Касиерката беше блага и търпелива жена с усет към човека срещу себе си.

Пенсионерката броеше монетите така, както играчите на покер броят чиповете си – редеше ги на еднакви купчинки. След като приключи с броенето, тя смутено се обърна към продавачката:

- Не ми достигат 63 стотинки! Ох, какво да правя сега. Да махнем едното кебапче.

- Не се тревожете – каза касиерката. – Празници са. Хапнете си!

Пенсионерката говореше с мек, леко писклив и силно немощен глас:

- Ами не обичам така. Човек трябва да си плаща сметките!

- Няма значение – касиерката побутна таблата, на която се мъдреха две кебапчета, пилешка супа и филия хляб, тоест храна за 3-4 лева. – Аз обичам така. Хапнете!

- Благодаря Ви! – отвърна пенсионерката сякаш шокирана от този неочакван акт. – Ох, докъде ни докараха. Колко години трудов стаж и накрая една мизерна пенсийка. Но не се оплакваме, живеем някак, само през зимата е доста студено в апартамента. Не можем да си позволим да е топло. Но няма да се даваме, я!

Пенсионерката надигна таблата, пренесе я на маса до витрината. В дясната й ръка висеше типичната пазарска мрежа, в която имаше само хляб, пакет леща и две кисели млека. По тротоара на "Иван Шишман" се движеха тълпи от пешеходци. Наистина беше един от последните дни, в които човек можеше да купи подарък преди Коледа. После задъвка бавно храната, впила поглед в таблата с влажните си, почти сълзящи очи.

Тогава нещо ме жегна. Да, толкова често обсъждаме как нашите старейшини (пенсионерите) бедстват. Аз дори не мога да си представя как се оцелява в такива условия, въпреки че имам баба и дядо, а и обичам да говоря с възрастни хора, така че не е като да не знам съвсем. Но ми е омерзително за разбиране. Не мога да разбера. И не искам. Преди няколко години бях купувал храна на една друга пенсионерка. Преди още повече време участвах в едни акции "Храна, не война", в които готвехме храна за пенсионери и бездомници. И все пак на човек му се иска да може да помогне по-радикално. Да може да повиши пенсиите. Да изкара пенсионерите от този кръговрат на финансовото отчаяние, където ги е завряло безхаберието на държавата. Но как да направиш това? Няма как! Единственото, което ни остава, са тези дребни, но смислени жестове.

Затова и реших да напиша този текст, с който да споделя тази картина. И сега, докато пръстите ми тракат на клавиатурата на лаптопа, навън грее слънце, а вътре ми е леко мрачно и леко ми се плаче. Защото тази пенсионерка е като моята жива баба. И като моята отдавна починала баба. Като толкова хора, с които се разминавам по улиците. Като бабата с кучето, която събира празни бутилки от бира в градинката на "Кристал". Като селската баба, която и зиме, и лете идва два-три пъти седмично в София, за да се опита да продаде част от селскостопанската си продукция, за да подпомогне физическото си съществуване. Като бабите на Графа. Като бабата от будката за ядки до Софийски университет, която би трябвало да почива на тези години, но нуждата, изглежда, я е стиснала в ледения си юмрук и сега тя трябва да работи всеки ден, за да оцелее. Като дядото, който интервюирах преди десетина години до НДК, който свиреше на шапка с двоянката си, защото бабата му беше тежко болна, а пенсиите не достигаха. Всъщност има толкова подобни хора, че няма смисъл да се изреждат всичките.

Седях в закусвалнята със свито сърце и неистово се борих със свитото си гърло, защото храната просто искаше да ми приседне. После станах, оставих таблата където трябва и се изправих пред касиерката. Извадих 20 лева от портмонето си. Логиката крещеше, че не трябва да ги давам, защото имам само още десет лева, а пари ще взема чак след Коледа, но се озъбих на логиката и й казах да си гледа работата.

- Какво ще желаете? – попита ме касиерката.

- Възрастната жена често ли идва тук? – кимнах към пенсионерката, която все още се хранеше.

- Да. Тя живее отсреща. Невероятна жена.

- Ето Ви 20 лева. Ако може да седят при вас и като дойде да обядва или да вечеря, поне да не плаща от пенсията си. Не са много, но какво да се прави.

- Вие сигурен ли сте? – на свой ред се смути касиерката.

- Да.

- Благодаря ви. Това са й 4-5 хранения. Тя е скромна. Не се храни всеки ден навън, то и как би си го позволила! Но има навика веднъж седмично да излезе да похапне. На места, където е евтино. И все нещо такова: супа, кюфте или кебапче, тараторче. И тя иска да се почувства човек. Разбирам я. А после ще седне в някое кафе, ще си пийне чайче или нещо друго и ще позяпа хората. Повечето й приятелки са мъртви. Това й е социалният живот.

- Разбирам – казах. – Е, ако имам възможност пак някой път ще мина да оставя някакви пари.

- Нямате си и идея какво ще значи това за нея. Всъщност искате ли да Ви запозная?

- Не, благодаря. Аз така. Работа имам и бързам. А и не е нужно

- Ами ако попита от кого са парите?

- Кажете й, че са от един човек. Това е напълно достатъчно.

Касиерката ме изгледа с почуда, когато затворих стъклената врата и се понесох към вкъщи. В главата ми този текст вече се пишеше. Представях си го като коледен текст. С идеята да направим добро за Коледа. Но сега вече съм на друго мнение.

Нека правим подобни дребни жестове един към друг и извън празниците. От нас зависи. Не можем да оправим държавата с един замах, както ни се иска. Не можем да премахнем всички неправди. Но можем да си помогнем един на друг. Това е най-големият подарък.
Публикуване на коментар