вторник, януари 13, 2015

ЩЕ БЪДЕ МАЙ (ПИЕСА)


ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Тримата герои са на двайсет и нещо.
ВАСИЛ
ХРИСТО
РАЙНА
В зависимост от режисьорското решение на сцената може да има диджей, който на живо да прави музиката за песните.

МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО: стая или клуб.

ВРЕМЕ НА ДЕЙСТВИЕТО: СЕГА или последната вечер, когато закърите са обявени за нелегални и правят видеоклиповете, които се явяват монолозите.
ПРЕДИ – пасажите, в които се разказва историята на субкултурата. В зависимост от режисьорското решение камерата може да послужи само в сцената „На прощаване” или да маркира записите на видеоклиповете.


БЕЛЕЖКА НА АВТОРА: Пиесата се състои от шест песни и шест сцени. Добре е песните да се изпълняват като речитатив. 


1. ПЪРВА ПЕСЕН: МАНИФЕСТЪТ
Чуват се три изстрела.
На масата има три пистолета. На фона на електронна музика ВАСИЛ, ХРИСТО И РАЙНА рецитират Манифеста за най-много седем минути.
ВАСИЛ. Всяко ново поколение е искало, иска и ще иска да промени света. На него така му се правят революции. Така му се чупи системата. Така му се диша. (Звучно  вдишване.) Но как да дишаш, като чуждите правила те стягат около врата. Кажи ми как? И как да дишаш, когато си млад, а правилата на старите те задушават? Когато ти убиват. Когато те притискат от всички страни. Когато имаш клаустрофобия към тях? Кажи ми как? (Звучно вдишване.) И да, затова младите искат да променят старите правила. Да ги стъпчат. Да ги запалят. Да се освободят от тях, за да освободят себе си. Защото нов свят не се гради върху стари правила. Да, така. Да, точно така са започнали всички революции. (Звучно вдишване.) А революциите се правят от млади хора. Е, и старите взимат участие в тях. Но това деление на млади и стари е доста условно. А сега искаме да ви кажем за революциите и за правилата.
ХРИСТО. Чакай малко, чакай за какви правила говорим? Нали нямаше правила? Нали липсата на правила е основният проблем, с който се сблъскахме. С който си ударихме главите. Който изпсувахме. (Звучно вдишване.) И чакай малко, чакай. Правила, да, правила е имало едно време: две поколения назад, може би и повече. Но тогава и смисъл е имало. И гражданско общество. И минуси е имало. Да, имало е. Но и изобилие от смисли и от правила е имало. (Звучно вдишване.) Но сега няма нищо, не, нищо. И в нищото: ние. Млади и стари. А старите, нали все гледат в миналото, са свикнали с това положение. Като им кажеш, че нито правила има, нито законите се спазват, те винаги ще вземат да си спомнят нещо. Защото миналото, това е тяхното оръжие.
РАЙНА. Защото старите живеят в миналото. Младите живеят в бъдещето. А по средата, в настоящето, се засичат старите и младите. (Звучно вдишване.) И когато някой ден започнеш да живееш в миналото. Да се връщаш прекалено често назад към изживяното. Да го хвалиш и възвеличаваш. Тогава на теб веднага трябва да ти стане ясно, че си остарял. И точка. Стар, разбираш ли. Стар! И точка! (Звучно вдишване.) А когато остарееш, всяка мисъл за промяна изчезва. И тогава колкото и да ти е безнадеждно, меланхолично и черно, ти си свикнал с положението. (Звучно вдишване.) И тогава колкото и да ти е безнадеждно, меланхолично и черно (ама адски, адски черно), ще ти е и едно такова удобно и уютно. Защото си свикнал с времето. А времето е дом. И ти живееш в него. И защото ти е дом, ти в него си си вкъщи. А когато си вкъщи, няма как да не се чувстваш удобно и уютно.
ВАСИЛ. Младите, да, младите. Те обаче хем са във времето, хем са малко напред. И стари има такива, да. И стари има. Но младите са повече. (Звучно вдишване.) Защото нали са млади и това им е работата – да гледат бъдещето и да са крачка напред. А старостта, да, старостта не зависи от годините, а от това дали искаш да промениш света или не искаш да го променяш. Да! Защото когато говорихме със старите. Когато им казахме, че нито правила има, нито смисъл, нито законите се спазват. И че ние не можем да продължаваме така. Когато им казахме така…
ХРИСТО. И когато ги питахме: ЗАЩО? Те винаги отговаряха: чакайте малко, чакайте, защото е така. Свикнете с положението. Свикнете, че няма правила, смисъл и законите не се спазват. (Звучно вдишване.) И ни казваха, не, чувате ли, не. Това не може да се промени. Опитахме се да го променим навремето. Свалихме една власт, качихме друга. После още веднъж. (Звучно вдишване.) И чакайте малко, чакайте. Това да замениш една власт с друга, така ни казаха старите, никак не е лесно, така да знаете. И не, чувате ли, не. Нищо не се промени. Тази държава продължи да бъде все така корумпирана. Все така прогнила. Системата й все така не работи. И политиците все така се гаврят открито с нас. А животът продължава. И няма нищо страшно. Така ни казаха старите.
РАЙНА. И животът ще продължи, продължиха да говорят те. Защото преди, чуйте ни, преди. Преди и ние като вас си мислехме, че ако не променим света, животът ни няма да продължи. Че ще има остър писък. Адска болка. Колапс. Падане. Инфаркт. И точка. Ще умрем, разбирате ли? Ще умрем! Точка! (Звучно вдишване.) Но животът продължи и продължава. Затова свикнете, казаха ни старите, свикнете. И си набийте в главата, че не можете да промените нищо. Не, нищо.
ВАСИЛ. Всеки ден ни говореха така. Всеки ден. И всеки ден ни пукаше за тяхното мнение. И го уважавахме. И се съобразявахме с него. (Звучно вдишване.) И това тяхно мнение всеки ден, да, всеки ден започна да ни става все по-безразлично. Все по-глупаво. Все по-излишно. И един ден, да, един ден старите съвсем ни омръзнаха. Защото не спираха да мрънкат. Защото положението хем не им харесваше, хем не искаха да го променят. (Звучно вдишване.) И всеки ден, да, всеки ден те ни казваха: виждате ли в каква шибана, лайняна държава живеем. По пътищата ни – дупка до дупка. По тротоарите – кучешко лайно до кучешко лайно. По етажите във властта – престъпник до престъпник. И всеки ден, да, всеки ден те ни казваха: някой ден и ние ще засмърдим на лайна. Защото в такава лайняна държава живеем, че рано или късно и ние ще се усмърдим. И изобщо няма да разберем, че сме се усмърдели на лайна, защото така ще сме свикнали с вонята, че няма да ни прави впечатление.
ХРИСТО. И чакай малко, чакай. Какво очакваха старите от нас? Какво? (Звучно вдишване) Да свикнем със скапаното положение? Със скапаната безнадеждност в метрото, по рейсовете, по трамваите, по тротоарите, в кафетата? С чувството за бавно емигриране и желанието за бързо отлитане в някоя нормална страна? С това? С това ли да свикнем?... (Звучно вдишване.) Не, не сте познали, чувате ли, не! Ние с нищо няма да свикнем. Защото искаме да си живеем живота. Чувате ли, не! Защото искаме да се развиваме. Да живеем без да се сдухваме. Без да се примиряваме. Чувате ли, не! И без това толкова години ви гледахме вас, старите, да се прегърбвате под тежестта на непостигнатото. Да развивате до съвършенство инстинкт за прегърбване дори за най-дребните неща. И единственото, което ни идваше на ума, беше не. Чувате ли, не! Ние няма да се прегърбим!
РАЙНА. Защото най-сетне дойде време да направим нашия опит за промяна. Защото този опит се случи съвсем случайно. Съвсем естествено. Защото той избухна от нищото. Разля се по телата ни. Вля се в гърлата ни. (Звучно вдишване.) И ние се опихме от него! И видяхме смисъл в това! А щом веднъж, да, дори веднъж видяхме някакъв смисъл, си казахме ето така: сега няма правила и сега законите не се спазват. Но сега, да, сега вече смисъл има. А щом има смисъл, значи и другите неща може да ги има. Значи може и правила да има и законите да заработят. И тогава на нас ни стана ясно, че трябва да променим света. И точка. Да променим света, разбирате ли? Света. И точка! (Звучно вдишване.) Първо нашия свят. Нашия личен свят. Така, да, така мислехме. Първо нас, после нашата държава. А по-късно разбрахме, че трябва да променим целия свят. Да, целия свят!
ТРИМАТА ЗАЕДНО. Защото всяко ново поколение е искало, иска и ще иска да промени света. На него така му се правят революции. Така му се чупи системата. Така му се диша. (Звучно вдишване.) Но как да дишаш, като чуждите правила те стягат около врата. Кажи ми как? И как да дишаш, като част от правилата на старите са, че в държавата, в която живееш, няма правила. И как да дишаш, когато в глобалната система, в настоящия световен ред няма други правила, освен тези на парите. И когато това те отвращава и искаш да повръщаш. Да биеш. Да риташ. Да буйстваш! Кажи ми как! (Звучно вдишване.) Защото всяко ново поколение е искало, иска и ще иска да промени света. И сега е моментът нашето поколение да го направи!


2. В НАЧАЛОТО
Пистолетите ги няма да масата.
ХРИСТО. Чакайте малко, чакайте. Преди три години ние бяхме ученици. И чувате ли? Хич не ни пукаше тогава, да, така да знаете! За нищо не ни пукаше. Какво ли може да им пука на едни малоумни пикливи ученици, които още не са наясно какво искат. Но да, чувате ли. Бъговете в системата ни правеха впечатление от време на време, но какво? Не ни дремеше. И за нас важно беше да ходим на даскало, да се виждаме с приятели, да пушим джойнт, да се наливаме с бира.
ВАСИЛ. Да, така беше, да. Учехме си уроците, кой колкото можеше. Забавлявахме се, кой колкото можеше. Голям купон беше. Да. Голям купон. С пиене и джойнт. И момичета. Да. Всичко беше както трябва.
РАЙНА. И само момичета ви бяха в главата.
ВАСИЛ. И ти си имаше гадже. Всъщност, още не си го сменила.
РАЙНА. Това е друго.
ВАСИЛ. Съвсем същото е.
ХРИСТО. Да. И се събирахме точно в тази стая. И пиехме бира, и пушехме джойнт. И говорихме глупости. Толкова ни беше акълът.
ВАСИЛ. И аз си го спомням така.
Връщат се ПРЕДИ.
ВАСИЛ. Ей! Тая по математика така ме издразни, копеле.
ХРИСТО. Защо, бе, мен?
ВАСИЛ. Де да знам. Просто ми еба майката!
РАЙНА. Не си беше научил, Васе! К’во очакваш? Че тоя алигатор ще отпусне зъби ей така? Тя само чака такива моменти, за да й паднеш в зъбките!
ВАСИЛ. Пред целия клас ме хвана за мекото на гърлото и така го изви, че сълзи ми текнаха, ебаси!
ХРИСТО. Леле! Тая наистина те е взела на прицел!
РАЙНА. Ако си беше научил, всичко щеше да бъде окей!
ВАСИЛ. Всичко щеше да бъде окей, ако тая беше човек, а не свирепо животно, готово да разкъса първия без домашно.
ХРИСТО. Ще й го върнем някой ден, мен! Само не бързай, че като бързаш, правиш глупости!
РАЙНА. Абе и двамата сте големи глупаци понякога, затова правите глупости. Не разбрахте ли?
ВАСИЛ. Ако не ти изнася – чупката!
ХРИСТО. Искате ли да врътнем един джойнт? А?
ВАСИЛ. Ако аз имах джойнт, отдавна да съм го завъртял! Ице, Пали!
ХРИСТО. Ами чакам Райна да каже дали е съгласна, щото тя е толкова примерна, че може да реши да ни издаде!
РАЙНА. Пали го, че без джойнт сте ми скучни!
ВАСИЛ. Скучни сме били…
ХРИСТО. Знаеш ли какво, мацка? Скучната си ти!
ВАСИЛ. Ей, Ице. И ти! Ами момичето не е виновно, че е зубър, а зубърите са скучни по default!
ХРИСТО пали джойнта. Тримата пушат.
ХРИСТО. Ей това е, мен! Супер шит!
ВАСИЛ. Това от холандеца ли е?
ХРИСТО. Домашната на братчеда. Холандецът свърши отдавна!
Тримата пушат в мълчание.
ВАСИЛ. Вчера си говорихме със Симона.
ХРИСТО. И к’во?
РАЙНА. Тъпа патка!
ВАСИЛ. Защо бе?
РАЙНА. И грам мозък няма тая Симона!
ВАСИЛ. Ми затова, Райна, аз няма да я обарвам за мозъка. Чаткаш ли?
ВАСИЛ и ХРИСТО се разсмиват, РАЙНА остава сериозна.
ХРИСТО. Като говорим за любов, какво става с гаджето ти? Оправихте ли се най-сетне?
Двамата избухват в смях.
РАЙНА. Вие двамата сте ебаси келешите, честно! Не мога да разбера защо се занимавам с вас.
ХРИСТО. Щото сме приятели, бе, мен!
РАЙНА.  Приятели? Вие съвсем изпушихте от този джойнт!
ВАСИЛ. Изпушили сме. И к’во? Това не означава, че не сме приятели! (към ХРИСТО) Я кажи сега, Ице, ще си празнуваш ли рождения ден другата седмица?
ХРИСТО. Ще поканя половината даскало!
ВАСИЛ. Значи ще бъде яко избухване. Супер. Отсега го предчувствам, копеле!
ХРИСТО. Ти го чувствай колкото си искаш, ама има проблем, Васе! С алкохола всичко е окей, но можеш ли да се обадиш на оня, твоя човек, че реколтата на братчеда не е голяма, а ми трябва стабилен грамаж!
ВАСИЛ. Нямаш проблеми, копеле!
РАЙНА. Ицо. Да те питам и аз нещо. Мога ли да взема Ники с мен?
ХРИСТО. Много ясно, бе. Вземи го. В ръце го вземи. Нали целият е твой. Гаджета сте!
Двамата се смеят шумно.
ВАСИЛ. Пък аз ще го покажа на Цицонка. Неслучайно й викат така, копеле. Тая не е чувала за сутиени. Като закъснява за час, здраво ги раздрусва!
ХРИСТО. Ебаси купонът, копеле.
Връщат се СЕГА.
ХРИСТО. Чакайте малко, чакайте. Видяхте ли какви бяхме? Пикливи ученици? Да, това бяхме. И хич не ни пукаше, че няма правила, смисъл. Че законите не се спазват. И хич не ни пукаше за себе си, а камо ли за държавата. И хич не ни пукаше за обществото, за света. (Звучно вдишване.) И ако някой тогава ни беше казал какво ще стане после… Ако ни беше казал… Не, ние нямаше да му повярваме, не. Защото единственото, за което ни пукаше, беше да има нещо за ядене, пиене, пушене. Но ето, нещата се промениха. И ето, ние се променихме. И не, нямаше начин това да не стане. Защото времето ни направи такива. Защото ние не можехме да свикнем със своето време. Защото още се ориентирахме в него. Търсехме мястото си. А времето е дом. И ние живеем в него. И защото ни е дом, ние в него си бяхме като вкъщи. Но вкъщи не се чувствахме удобно и уютно и това беше страхотен проблем. И това ни мачкаше, влачеше и издраскваше живота. И това го усещахме всеки ден. И тогава отказахме да свикнем с времето си. Да, добре чухте. Отказахме. Защото можеш ли да живееш изобщо, като вкъщи не се чувстваш удобно и уютно? Не, не можеш! Разбирате ли? Просто не можеш!


3. ВТОРА ПЕСЕН: ВКЪЩИ .
На масата има три пистолета.
РАЙНА. А вкъщи беше ад. Какъв ад беше вкъщи! Баща ми седеше пред телевизора. Майка ми седеше пред телевизора. Брат ми седеше пред телевизора. Както толкова хора вечер седят пред телевизорите. И се ядосваха. И се изнервяха. И недоволстваха. И рано или късно, да, рано или късно винаги се стигаше до същата тема. Че няма правила и няма смисъл. Че законите не се спазват. Че някакъв малоумник с лъскав мерцедес засякъл баща ми на улицата. Че двете коли се чукнали леко. Че оня малоумник направо полудял. Да, полудял. Че за малко не набил баща ми. Че го заплашил, че ще го застреля някъде. Че ще го застреля, разбирате ли? Застреля. И точка. И оня малоумник десет минути не спрял да псува баща ми. Да го обижда. Да иска да го бие. А баща ми слушал ли, слушал. И кротко чакал да дойдат катаджиите. Чакал си човекът, чакал. И ето, катаджиите дошли. И баща ми не знам с какъв акъл се надявал, че с тях ще дойде нещо добро.
ВАСИЛ. А вкъщи беше ад. Какъв ад. И моите майка и баща седят всяка вечер пред телевизора. И моите майка и баща гледат, не спират да гледат. Какво гледат моите родители? Как този откраднал тези пари. Как онзи откраднал онези пари. И как онези, които крадяли, били винаги  оправдавани от онези, които ни управлявали. И винаги ставало дума за: пари, пари, пари. И винаги заплатите се качвали бавно. Да. И винаги цените спринтирали. Да. И да, политиците винаги се сменяли. И винаги оставали същите. Да. И как, кажете как? Как да гледам как нашите приказват точно като водещите от телевизията. Как тук е толкова зле. Как тук е свръх зле. Как тук е толкова супер, свръх, хипер, мега зле. Кажете как? И как изобщо да ги убедя, че има смисъл да се живее в тази държава?
РАЙНА. Но оня малоумник, чувате ли? Оня малоумник дал рушвет на полицаите. И онези го пратили да си върви. И като си тръгнал, първото нещо, което си казали полицаите един на друг, било колко хубава кола имал оня малоумник. И тогава на баща ми му станало ясно… Да, ясно. Те никога нищо няма да направят на всички малоумници по улиците, които карат, сякаш това, което искат най-много, е да катастрофират. Да се превърнат в кървава маса върху асфалта. И тогава се наложило и баща ми да даде рушвет. Защото с рушветите, разбирате ли, с рушветите цялата работа е верижна реакция. И когато някой даде рушвет, тези, които идват след него, също трябва да дадат. Защото рушветът е навик. А учените са казали, че един навик се изкоренява за две седмици. Но кой може да изкорени един колективен навик на цяла нация? Питам ви. Кой? И кой може да каже нещо на баща ми, който се върна ядосан, така ядосан. Защото всичко било корумпирано. Защото системата не работела. Защото нямало правила, нямало смисъл и законите не се спазвали.
ВАСИЛ. И как да търпя как малко по малко те започнаха да ме навиват като завърша даскало, да ходя да уча в чужбина. Кажете как? И какво да им кажа, когато ме съветват да остана там, в чужбина. Да, в чужбина. Какво да им кажа, когато ми казват, че тук само ще ми извадят душата. Както и на тях им били извадили душите. Кажете, какво? И какво да им кажа, когато твърдят, че тук ще развия до съвършенство неврозите си? Независимо дали ще направя успешна кариера. Защото според тях… Да, според тях кариерата в тази страна нямала никакво значение. Защото, казваха те. Защото каквато и да ти е кариерата, тук няма правила, смисъл и законите не се спазват. И тук само това, да, само това има значение. Само това.
ХРИСТО. А в къщи беше ад, ад! И мен не спираха да ме навиват, че тази държава е ужасна, нетърпима. Че в нея не може да се живее нормално. Не, не може. И чакайте малко. Те, да, те така ме бяха обработили, че бях готов. Разбирате ли? Бях готов да замина, да се махна. Но чакайте, чакайте. В един момент разбрах, че това са пълни глупости. Да, глупости. Глупости е, че пенсията на баба ми за нищо не й стига. Глупости е, че нашите трябва да й помагат, за да живее нормално. Глупости, да, глупости. Глупости е, че образованието за нищо не става. Глупости е, че баща ми, дето има фирма, постоянно мели срещу държавата, защото вместо да му помага, тя му пречи. Да, глупости. Глупости са всички тези тежки административни процедури, които убиват малкия бизнес. Глупости е, че законите за това и онова не били уредени. Да, глупости. И, че онези, които правели законите, си бъркали в носовете. Чакайте, чакайте, чакайте. И че сестрата на майка ми работи на държавна работа, и защото там й плащали прекалено малко, тя не вършела почти никаква работа. Да, глупости, глупости, глупости!
РАЙНА. И тогава, знаете ли, тогава умишлено започнах да се бавя след училище. И тогава не исках да се прибирам вкъщи и да ме занимават с всичко това. И тогава, както и сега, исках да живея моя живот, да, моя живот. Не да я мисля държавата: тази лоша, непоправима, ужасна държава. А да живея моя живот. И тогава, знаете ли, тогава им се развиках: абе я зарежете тази държава като толкова ви дразни, бе. Зарежете я и престанете да ме занимавате, бе. Оставете ме да си уча уроците, бе. Да получа някакво образование, бе. И тогава, знаете ли, тогава им казах, че просто искам да изкарвам добри оценки, за да ме приемат да уча графичен дизайн. Да. Графичен дизайн. А те вкъщи само за държавата ми говореха. И само за това, че нямало правила, смисъл и законите не се спазват.
ВАСИЛ. И тогава, да, чувате ли? Тогава започнах напук. Ей така. За да ги дразня. Да им отговарям. Да, напук. Да им отговарям: това си е супер държава, бе! Какво не й харесвате, бе? Много сте зле, бе, хора. Много сте зле, бе. Да, точно така им казах тогава. Чуйте се само какво говорите, бе. На мен тази държава ми харесва и в нея ще си остана, бе. Чувате ли, бе? Така им казах. Вие излизали ли сте за повече време навън, бе? И опитвали ли сте се да живеете на чуждо място, бе? Така им казах. Много ви е лесно на вас да казвате просто така, че животът навън е по-лесен, бе. Да, точно така им казах тогава. Много ви е лесно да казвате, че животът там има повече смисъл от този тук, бе. Ами вие опитвали ли сте се да намерите някакъв смисъл  тук, бе? Попитах нещо. Опитвали  ли сте се, бе? Не, нали? Така им казах. Затова ме оставете, бе! Чувате ли, бе! Оставете ме, бе! Вие може да сте ми родители, но аз съм достатъчно голям, за да си имам свое мнение. Да, така… Така им казах!
ХРИСТО. Глупости, да, глупости! Всичко, което ми говорите, са глупости. Глупости е, че държавата е лоша, несправедлива. Защото държавата е такава, каквито са гражданите й. Да, глупости. Ебаси държавата, казвате, ебаси живота. А аз ви казвам: ебаси глупостите! И изобщо, ама изобщо не ви разбирам как само за това говорите: държавата, държавата, държавата. Пълни глупости. Държавата това не правела, онова не правила. Ама и вие сте големи хитреци, защото си говорите, ама и вие нищо не правите! И само опявате как тази държава я храните, а тя на вас – нищо! Да, пълни глупости. Защото знаете ли какво? Тази държава сте вие. Да, вие! И защото знаете ли какво? Тази държава сме ние, да, всички ние! И да, това не са глупости! Това не са никакви глупости! Това е самата истина!
РАЙНА. И тогава, знаете ли, тогава започнах да уча и да пиша домашните си при приятеля ми. Да, при приятеля ми. И неговите родители мислеха като моите родители. Нямаше измъкване. Но знаете ли, да, знаете ли, че нали не бяха моите родители и с тяхното мнение аз нямах особен проблем. Защото едно е да слушаш чуждите родители, а съвсем друго е да слушаш своите. Да. Знаете ли, че моите родители, като ми говорят така, не мога да ги понасям точно защото са ми близки. И тях ги обичам. И за тях повече ми пука. И за тях не спирам да мисля. Знаете ли? И знаете ли, че когато другите говорят, нещата изобщо, ама изобщо не са лични. И тогава, да, тогава ми хрумна, че всички живеем в една държава. В една. И знаете ли какво излезе тогава? Знаете ли? Че всички сме си свои! И точка. Свои, разбирате ли? Свои! И точка! И тогава вече и при неговите родители не ми се ходеше, защото ги чувствах мои. И тогава вече никъде не ми се ходеше. И тогава вече никъде не намирах достатъчно спокойствие. И тогава, знаете ли, и тогава ако бях по-смела, сигурно щях да избягам, да заживея някакъв нов хипотетичен свой живот. Да. И знаете ли, че ме спря единствено това, че исках да завърша училище. И че искам да имам бъдеще. И че искам да стана графичен дизайнер. Да, знаете ли?
ВАСИЛ. И тогава им казах, да, така им казах. Хей, стига спрете, чувате ли, спрете! Абе вие съвсем сте се побъркали с тази чужбина! Чувате ли? Спрете! И е абсолютно сбъркано да мислите, че чужбина ще ви реши всичките проблеми. Така им казах! И е супер тъпо да мислите, че там всичко е окей. Така им казах. Да, оттук така изглежда. Но като отидете там, ще видите, че също си имат проблеми. Немалки проблеми. Чувате ли? Спрете! И да, съгласен съм, да. До един момент поне на пръв поглед изглеждаше, че на Запад  всичко е наред. Да, наред. И, да, съгласен съм, да. На нас ни се струваше, че сме на светлинни години от Запада. На светлинни години. И да, съгласен съм, да. И аз имах усещането, че ние винаги ще си останем една бивша социалистическа, а сега бавно развиваща се източноевропейска държава. Да. Така им казах. Да. Но какво стана? Кажете ми какво стана? Мълчите, така, че аз ще ви кажа. Стана това, че кризата дойде. Това стана. И стана ясно, че правилата на играта са се променили. Това стана. И стана ясно, че преди години е било възможно всяка държава да е сама за себе си. Да, стана ясно. Но днес, да, днес всичко е свързано. И положението при теб не може да е наред, когато при съседите ти нещо не е наред. Но днес, да, днес всичко е свързано. И всички, да, така им казах, днес всички на тази земя сме съседи, независимо къде живеем.
ХРИСТО. Глупости, да, глупости. Държавата била зле и нищо не можело да се направи. Да, глупости. Защото държавата е нещо малко, разбирате ли, малко! А я вижте света. Вижте го! Вижте, че и той си има проблеми. И тогава какво? Какво ще ми кажете? Че и за това не може нищо да се направи, така ли? Да, знам, че това ще ми кажете! А аз. А аз какво ще ви кажа? Знаете ли? Ще ви кажа: майната ви. Това ще ви кажа. Защото това, което говорите, са пълни глупости. Да, глупости. И защото това, което си мислите… Това също са пълни глупости. Това ще ви кажа. И знаете ли, питам, знаете ли какво ще ви кажа още? Знаете ли? Ще ви кажа, че тази държава, чувате ли? Тази държава – това сте вие. И знаете ли, питам, знаете ли какво ще ви кажа още? Ще ви кажа, че този свят – това също сте вие. Това ще ви кажа. И всичко зависи от вас. Да, добре, добре ме чухте! И всичко може да се оправи днес, да, днес! Да, добре, добре ме чухте. Днес. Защото вече няма закъде да отлагаме. И ние трябва да оправим света днес, да, днес. Защото старите живеят в миналото. Младите живеят в бъдещето. А по средата, в настоящето, се засичат старите и младите. И само от вас, да, само от вас зависи да бъдете винаги млади. Да, чувате ли? Винаги млади!


4. ТЕРОРИСТИ.
На масата няма пистолети.
ВАСИЛ. Всичко върви по план, нали?
ХРИСТО. Това ще е големият удар.
ВАСИЛ. Трябва внимателно да прегледаме всичко и да видим дали не сме оставили слаби места!
ХРИСТО. Това не трябва ли да го каже хакерът?
ВАСИЛ. Хакерът си има конкретна задача и си работи по нея. Наша е грижата за цялото.
ХРИСТО. Той е сигурен човек, да  го питаме и него.
ВАСИЛ. Вече го направих. Казва, че всичко е окей, но винаги съществува възможност да се издъним.
ХРИСТО. Предния път не се издънихме!
ВАСИЛ. Това не е гаранция, че сега всичко ще мине гладко.
ХРИСТО. Добре! Да прегледаме плана още веднъж!
РАЙНА влиза бързо в стаята.
РАЙНА. Момчета! Трябва да ви кажа нещо много важно.
ХРИСТО. Само давай по-бързо, че има много работа за вършене по новата акция.
ВАСИЛ. Този път ще направим нещо грандиозно.
ХРИСТО. Доберем ли се до информацията за тези сделки, ще имаме истинско доказателство за връзка между компанията на заместник-министъра на финансите с една от водещите престъпни групировки в страната. Медиите ще избухнат!
РАЙНА. Момчета…
ВАСИЛ. Номер едно сме, в това няма никакво съмнение! Да, започнахме от дребните неща и постигнахме много успехи, но една сега започва истинската битка. Ние по никакъв начин не се отричаме от вече свършеното. Бяхме общественополезни, наистина. Но сега се прицелваме в десятката и гърмим. Това е. Мисля, че вече всички разбраха, че дребните неща можем да ги променим само всички. Че дребните неща могат да се променят отдолу нагоре. Че няма смисъл да чакаш някой горе да ти оправи проблема. Но тъй като горе, в управлението, има толкова много проблеми, време беше да насочим нашите действия натам.
ХРИСТО. А хората само това чакат. Някой да даде началото. Да подпали искрата. Направи ли го някой, хората ще се почувстват свободни да вземат нещата в свои ръце. Те досега не подозираха, че е възможно. Че имат силата.
РАЙНА. Момчета! Чуйте ме! Днес в новините…
ХРИСТО. Заеби ги новините! Не са обективни. Там всичко зависи от това кой е дал парите.
ВАСИЛ. Досега никой не е уличавал системата н такъв мащаб, в какъвто ще го направим ние. А тази акция е само проба. Опипване на почвата. Да видим как можем да работим. След нея започва истинското изобличаване. Към каузата се присъединиха достатъчно хора. Голям екип сме.
ХРИСТО. За закърите ще има да се говори!...
ВАСИЛ. Да! И рано или късно сто процента ще се опитат да ни нападнат. Ще задействат цялата машина. Всички медии и институции. И ние трябва да сме готови да поемем този удар. Да се противопоставим. Да се разграничим от всички лъжи, които се опитват да ни припишат. Да действаме твърдо! Няма връщане назад!
ХРИСТО. Няма…
ВАСИЛ. Хората разчитат на нас.
ХРИСТО. Системата може да се промени само отвътре.
РАЙНА. Момчета!
ХРИСТО. Системите трябва да се рушат отдолу, не отгоре.
РАЙНА. Тихо! Трябва да ви кажа нещо страшно важно! Млъкнете!
ВАСИЛ. Райна. Хайде стига! На нас не ни пука за новините. Да дават каквото си искат, чуваш ли! Да ги оставим да си говорят и да се концентрираме върху акцията! Преди да дойдеш ти тъкмо казвах на Ицо, че е добре да…
РАЙНА (прекъсва го). Обявени сме за терористична организация. По новините го казаха. Формалният повод е било лийкването на записа между олигарсите миналата седмица. Полицията официално ни обяви за организация, която подкопава националната сигурност. Имаме двайсет и четири часа за да се предадем. Когато това време изтече, ставаме престъпници. Ставаме терористи!
Дълга пауза.
ХРИСТО. Това променя нещата.
РАЙНА. Знаехме, че този момент ще дойде.
ВАСИЛ. Не можем да се откажем точно сега. Преди голямото начало… Така ще убием инерцията. Точно сега е моментът, в който трябва да покажем, че сме решителни. Засега сме никои. Някакви хлапета, които са решили да си играят със спазването на законите и затова си избрали ебаси смешното име: закъри. И направили няколко акции. Някои от тях, да, много успешни. Но може би всичко е било късметът на начинаещия, нали?... Но днес! Разбирате ли какво се е случило днес? Системата е усетила, че я застрашаваме! Това значи, че сме на прав път. Че вече сме постигнали много…
ХРИСТО. Но те ще ни намерят. Ще дойдат.
РАЙНА. И? До момента всичко минаваше през нас тримата. Цялата информация за организацията е тук, в този компютър!
ВАСИЛ. Да не забравяме, че това е хоризонтална организация, в която различни групи от хора действат независимо и взимат решенията колективно. Ако загубим, губим само себе си.
ХРИСТО. И?
РАЙНА. Най-добре е да изтрием информацията, за да не застрашаваме безопасността на другите.
ХРИСТО. Звучи честно.
ВАСИЛ. Трием ли?
РАЙНА. Трием!
ХРИСТО. Да!
ВАСИЛ. Ще пуснем по мрежите едно съобщение да знаят, че нещата се променят и че трябва да се самоорганизират на малки групи и да се погрижат да не бъдат заловени.
РАЙНА. Това е ясно! Какво правим след това? Полицията рано или късно ще дойде.
ХРИСТО. Да, какво?
ВАСИЛ. Имам идея…


5. ТРЕТА ПЕСЕН: ПОКОЛЕНИЕТО.
На масата има три пистолета.
ВАСИЛ. И вече не се траеше. Да, вече изобщо не се траеше. Не можех да продължавам да живея така, защото този начин на живот е бавна смърт. Да, смърт. Защото тази атмосфера е отровна. Чувате ли? Отровна! Защото чувството за провал се предава от поколение, на поколение, на поколение. И колко? Кажете още колко поколения ще трябва като на щафета да предават провалите си едно на друго, на второ, на трето. Кажете колко? И кажете как човек може да се движи напред, когато носи на плещите си  провалите на всички предни поколения. Кажете как? Аз виждам по улицата толкова хора, прегърбени от тежестта на чужди провали. Толкова хора. И толкова, толкова провали по улиците на моя град, на моята страна. Затова ще ви кажа следното и ме чуйте, да, добре ме чуйте, защото няма да повтарям. Ще ви кажа така: каквото и да правите, в каквото и да се провалите, запазете провалите за себе си и ги превърнете в част от личния си опит. Отработете ги! Не ги повтаряйте. Учете си житейските уроци. И толкова, да толкова! И каквото, да, каквото и да правите… Каквото и да правите, не ги предавайте на тези след вас, защото така спирате тяхното движение напред. Да, така. Да, точно така трябва да става.
РАЙНА. Защото знаете ли, нещата се натрупват. Едно, върху второ, върху трето. Натрупват се. И това е нормално. И това е естествено. И това е природен закон. И когато няма правила, няма смисъл и законите не се спазват. И когато живееш в това. И когато го живееш всеки месец, седмица, ден. И когато го живееш всеки час, минута, всяка стотна. Тогава, да, тогава нещо ти прищраква. Разбирате ли? Прищраква ти! И тогава ти се струва, че ще полудееш. И точка. Ще полудееш, разбирате ли. Полудееш! И точка! Защото всеки ден, всеки час ти трупаш негативизъм в стаята на живота си. И този негативизъм затрупва коридорите на съществуването ти. И закрива прозореца, през който влиза слънцето. Разбирате ли?
ХРИСТО. Изобщо не се траеше. Не. Не се траеше. И не, аз не искам да слушам какво ми говорят по-възрастните, когато  не съм съгласен. И чакайте, чакайте. Не, това не значи, че не уважавам по-старите. И не, това не значи, че влизам в конфликт с тях. Не. Аз просто не ги слушам. Това е. И не, аз не мога да живея по техния начин. И не, аз няма да живея по техния начин. И не, аз няма да се поддам на приказките им, защото това означава да се озлобя. И не, аз няма да ги слушам, защото това означава да започна и аз да мърморя. А как мърморят всички. И колко, колко много мърморят! А промърморя ли. И поддам ли се. Това би била душевна кома. Така ще ви кажа. Кома!
РАЙНА. И не е само това, не, не е само това. Този негативизъм те обгражда където и да отидеш. И отвсякъде ти повтарят, че не можеш да промениш нищо. Че си само пионка. Че от теб нищо не зависи. Отвсякъде. И толкова, да, толкова ти го повтарят, че рано или късно и ти започваш да си го повтаряш сам на себе си. Не мога, не, не мога да променя нищо. Не мога, не, не мога да се боря със системата. Не мога, не, не мога да се боря за един по-добър свят. Не виждам, не, не виждам никакъв изход. И знаете ли какво. Така, да, така се остарява. Но аз искам да остана млада. И знаете ли какво? На всички, които са включени в тази игра на взаимно предаване на негативизъм от човек, на човек, на човек. На всички тези искам да им кажа следното и добре, да, добре ме чуйте, защото няма да повтарям. Ще им кажа следното: захвърлете вашия негативизъм, а ако не можете да го захвърлите, пазете го за себе си, да, за себе си. Каквото и да правите, не го предавайте по веригата. Чувате ли? Не го предавайте! Защото от толкова много негативизъм, нещо ти прищраква и рано или късно полудяваш. И точка. Полудяваш, разбирате ли? Полудяваш! И точка! И аз не искам, не,  не искам нито да полудея, нито да живея в страна на луди. Разбирате ли? И ако вие не спрете да предавате негативизма си, да, ако не спрете да го предавате. Тогава аз ще ви кажа следното: ебете си майката и ми се разкарайте от пътя. И като не ми помагате да направя нещата поне малко по-добри, тогава поне не ми пречете. Отдръпнете се от пътя ми, или ще ви бутна, или ще ви сритам, или ще ви ударя. И пак ще мина. Разбирате ли? Защото знаете ли какво, нещата се натрупват. Едно, върху второ, върху трето. Натрупват се. И това е нормално. И това е естествено. И това е природен закон. И с толкова много негативизъм под слънцето никога, не, никога няма да има правила, нито смисъл и законите никога, не, никога  няма да се спазват.
ХРИСТО. И с всеки следващ ден, да, с всеки следващ ден на нас ни ставаше ясно, че не можем да бъдем безразлични към средата си. Не можем да бъдем безразлични към света, в който живеем. Към приятелите си. Към хората, с които се разминаваме по улицата. Не, не можем. И с всеки следващ ден на нас ни омръзваше все повече и повече. Само как ни омръзваше. И търсехме, да, не спирахме да търсим начини да направим този свят малко по-добър за нас. Малко по-позитивен. Малко по-шарен. Малко по-човечен. Да, търсехме. И ни наричаха хулигани, когато драскахме графити  върху някоя стена, за да прикрием сивотата й. И ни наричаха идиоти, когато се опитваха да прегазят нас, велосипедистите, на улицата. Защото не ни приемаха за част от уличното движение. И ни наричаха деградати, когато не разбираха музиката, която слушахме. И ние никога, не, никога не им отговорихме, защото открито им се присмивахме. Защото не ни пукаше за тяхното мнение. И всеки, да, всеки започна малко по малко да се променя. Да става по-отговорен. По-осъзнат. По-сериозен. Всеки, да, всеки. И това беше част от естествения процес на порастването. И не, моля ви, не бъркайте порастването с остаряването, защото това са две различни неща. И сега ви моля, да, моля ви да ме чуете независимо каква е вашата възраст и на какъв етап от личното си порастване се намирате. Чуйте ме! Моля ви! Защото ще ви кажа следното и ме чуйте добре, защото няма да повтарям. Ще ви кажа така: каквото и да ви говорят, в каквито и филми да се опитват да ви вкарват, преди да свършите каквото и да е, уединете се някъде. И тогава си кажете така: преди да слушам другите, първо трябва да чуя себе си. И преди да ги упрекна за това, че не правят нищо, първо трябва сам нещо да свърша. И преди да критикувам техните действия, трябва да критикувам своите действия. Така си кажете. А аз ще си кажа така: аз променям себе си само и единствено, за да променя целия свят. Така ще си кажа. Защото съм част от цялото и като част, аз нося цялото в себе си. Така ще си кажа. Защото аз, да, аз съм света. Да, аз!
ВАСИЛ. И аз, да аз съм част от едно ново поколение. Част съм. И моето поколение не е толкова единно, колкото са били предишните. И моето поколение се състои от десетки поколения. От десетки субкултури. От десетки групи, в групи, в групите. Да, от това се състои. Но моето поколение е единно в едно. Да, в едно. Моето поколение е единно в това, че желае да живее в един нов свят. Чувате ли? И този нов свят не се намира някъде далеч в бъдещето. Той не е нещо лесно постижимо. Този свят е един процес, който вече е започнал. Чувате ли? Този свят е нещо, което се случва пред очите ви. Тук и сега. Чувате ли? Тук и сега! Защото във вашия свят на примиренчество ние не можем да живеем. И защото ни се живее и не искаме да умрем, да, точно затова, ние вече променяме света и вие нищо не можете да направите по въпроса.


6. ПЛАЖЪТ.
На масата няма пистолети.
РАЙНА влиза в стаята и заварва ХРИСТО сам.
РАЙНА. Какво правиш?
ХРИСТО. Каквото си искам.
РАЙНА. Кажи, де!
ХРИСТО. Няма.
РАЙНА. Оф, Христо. И ти си един!
ХРИСТО. Сдухвам си се нещо, бе, Райна.
РАЙНА. Защо, бе, Христо?
ХРИСТО. Защото така ми е по-добре.
РАЙНА. Така ти е по-удобно…
ХРИСТО. Щом казваш…
РАЙНА. Какво има?
ХРИСТО. Понякога ми липсва…
РАЙНА. Кой?
ХРИСТО. Баща ми!
РАЙНА.
ХРИСТО. Ако той беше жив, щеше да е друго.
РАЙНА. Да, Ицо.
ХРИСТО. Беше добър човек. Винаги помагаше на другите.
РАЙНА. И майка ти е такава.
ХРИСТО. А можеш ли да си представиш, че е бил учител. Той – учител. А аз съм най-голямата дупка в класа. Какво ли щеше да каже?
РАЙНА. Каквото казвам и аз: че си много зле!  
Двамата се разсмиват.
ХРИСТО. Ти поне знаеш, че искаш да учиш графичен дизайн. Аз дори това нямам. След пет месеца завършваме и тогава?
РАЙНА. Сигурна съм, че ще измислиш нещо.
ХРИСТО. Дано…
В стаята шумно влиза ВАСИЛ.
ВАСИЛ. Чухте ли новината?
РАЙНА. Каква новина?
ВАСИЛ. Ще ни вземат Плажа, хора! Ще му ебат майката!
РАЙНА. Какво!?
ХРИСТО. Плажа?
ВАСИЛ. Да! Плажа!  
РАЙНА. Какво е станало?
ВАСИЛ. Гласували са някакъв шибан закон, който им дава право да го застроят. На никого не му пука, че мястото след година ще стане защитена територия.
ХРИСТО. Ебаси! Не могат да го направят.
РАЙНА. И къде ще ходим на море? Това е Плажа. Няма друго място като него.
ВАСИЛ. На кой му пука къде ще ходим на море, Райна. Ние сме някакви шибани непълнолетни мизерници, които ходят на палатка, едва спестяват кинти, за да си купят нещо за пиене и ядат по цял месец хляб и сирене, за да могат да останат повече на морето. Законите ги правят за тези с джиповете и мерцедесите. Не за нас.
РАЙНА. Ебаси! Прецакани сме.
ХРИСТО. Не може да го застроят просто така, нали? Откъде накъде ще променят тъпия закон? Ние... Ние не можем да изгубим Плажа.
ВАСИЛ. Ами затова, пичове, някакви хора са организирали протест в седем тая вечер пред Министерството на околната среда и водите. И викам да ходим, защото не можем да ги оставим просто така да ни вземат Плажа. По крайбрежието няма сто яки места, а десет и това е едно от тях.
РАЙНА. Да си направим лозунги, а?
ХРИСТО. Хайде да седнем и да помислим. Тук има едни кашони. Можем да надраскаме нещо по тях.
ВАСИЛ. И да си измислим нещо свястно, което да викаме.
ХРИСТО. Ей сега ще нахвърлям идеи.
РАЙНА. Колко време остава?
ВАСИЛ. Три часа.
РАЙНА. Да се хващаме на работа, тогава…


7. ЧЕТВЪРТА ПЕСЕН: ПРОТЕСТИТЕ.
На масата има три пистолета.
ХРИСТО. Започнахме да ходим по протести. По шумни, шарени протести. По весели и  тъжни протести. По какви ли не, какви ли не протести. Вляхме се в редиците на протестиращите. В тази разнообразна, разнолика купчина от бунтуващи се хора. И краката ни крачиха по улиците в ритъм с техните крака. И ръцете ни се издигаха и сваляха в ритъм с техните ръце. И гласовете ни пригласяха на техните гласове. И толкова, толкова общи идеи. И толкова, толкова каузи, зад които да застанеш. И толкова, толкова причини да излезеш на улицата, за да отстояваш ценностите си. И чакайте, чакайте. Добре, да, добре си спомням онзи първи път, когато излязохме, за да защитим Плажа. И добре, да, добре си спомням как тогава скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Искаме си Плажа”.
ХРИСТО. И как скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Не искаме бетона ви!”
ХРИСТО. И как скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО (скандират). „Мафия! Мафия!”.
ХРИСТО. Добре, да, добре си спомням. И добре, да, добре си спомням моментите, в които се оглеждах и виждах толкова лица, които познавах. И как това ме караше да се чувствам сред свои. Да, сред свои. И добре, да, добре си спомням моментите, в които се оглеждах и виждах толкова лица, които не познавах. И как това ме караше да си мисля, че ето, има и толкова непознати, с които имаме общи цели. И тогава не знаех, не, аз изобщо не знаех, че това е само началото. Че ни предстоят много, много протести. Че ни предстои много скандиране. Че ни предстоят редица победи и загуби. Не, тогава изобщо не предполагах.
РАЙНА. И аз добре, да, добре си спомням момента, в който спасихме Плажа. Да, ние го спасихме. Много добре си спомням опиянението от победата. Чувството на задоволство. Спомням си ликуването. И как си мислехме, че ето, поне този път победихме. Да. И как скоро нещо се обърна и се оказа, че не сме победили съвсем. Да. И как се наложи да отидем на плажа и да легнем пред багерите. Да. И как трябваше всеки път, когато се наложи, да удържаме позициите си. Как въпреки забраната за строителство на три пъти се опитваха отново да строят на Плажа. И как всеки път ние излизахме. Да, излизахме. Да! Да! Да, добре си спомням.
ХРИСТО. И аз си спомням как отидохме  на друг протест, а после и на трети, четвърти, пети. Как където и да погледнехме, откривахме каузи. Откривахме необходимост някой да извоюва победа срещу корупцията и беззаконието. Да. Добре си спомням. И как така се запознахме с различни хора и различни проблеми. Да. И как когато бяхме на протести и скандирахме, това беше като отдушник.
РАЙНА. И как после най-сетне можех да се прибера вкъщи и когато нашите ми кажат нещо, да им кажа за протестите. И вече имах инструмент, с който да им запушвам устите и негативизма, когато беше необходимо. Да. И добре си спомням как след протести част от отрицателната ни енергия се изпаряваше. И как ставахме все по освободени и по-освободени. Да. И как протестирахме срещу нелегалния лифт в Планината. Само как протестирахме! И как ходехме по улиците и скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Не на лифта, да на Планината!”
РАЙНА. И как скандирахме…  
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Спрете да изсичате нашите гори!”
РАЙНА. И как скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Мафия! Мафия!”
ВАСИЛ. И добре, да добре си спомням толкова протести, на които сме ходили. За които сме допринесли. С които сме побеждавали. Добре си спомням. И да, ние протестирахме срещу АКТА. Да. И да, ние протестирахме срещу уличени в корупция политици, неискащи да си тръгнат. Да. И ние протестирахме не за една планина. Да. И не за един плаж. И да, ние протестирахме срещу генно модифицираните организми. Да. И ние протестирахме заедно с майките, да. И заедно с учителите, да. И заедно с толкова, с толкова много хора протестирахме.
РАЙНА. И не. Ние протестирахме срещу не един кмет. Ние протестирахме срещу не един политик. Срещу не един депутат. Срещу не един бизнесмен, не. И не. Ние протестирахме срещу не една компания. Срещу не едно правителство. Не. Защото това, да, това беше проблемът. Че сегашният закон е същият като стария. Че сегашният кмет е същият като стария. Че сегашният политик е същият като миналия. Че сегашният депутат е сменил партията си няколко пъти. И че е същият, същият като всички останали. Че тази компания е като всички компании и единственото, от което се интересува, е печалбата й. Че тя е готова да променя закони, за да увеличи печалбата си. Че прави каквото може, за да се превърне в монополист, за да увеличи печалбата си. Че ни най-малко не мисли за обикновените хора, а мисли само за печалбата си. Че това правителство е същото като предишното, и като това преди предишното и като следващото. Че то мисли за големи неща като икономика, пазари, дългове. Че то мисли всъщност само за това как да изкара пари, докато е на власт. И как да усложни живота на следващото правителство. И как да докаже как предишното правителство е било по-лошо дори и от него. Да. Да.
ВАСИЛ. И добре си спомням, да, добре си спомням как излизахме по улиците и протестирахме срещу интересите на една банка. Как след протестирахме срещу интересите на друга банка. И как излязохме на улиците, за да протестираме срещу олигархията и монополите. И как излязохме да протестираме срещу поредното издънило се правителство. И как скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Банкерче, ти гориш.”
ВАСИЛ. И как скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Не на монополите!”
ВАСИЛ. И как скандирахме…
ТРИМАТА ЗАЕДНО. „Оставка! Оставка!”
ВАСИЛ. И да, това беше важно за нас.
ХРИСТО. Но малко по малко ентусиазмът ни секна, да, секна. Защото дори на големи протести, всеки протестираше за своята си кауза. И дори общата кауза се състоеше от много различни малки каузи. И така беше трудно, много трудно нещо да се случи. И не, нямам нищо против протестите. Те са много полезни. Наистина много. И аз не спрях да ходя по протести, не. Но намалих ходенията си. И ми се искаше да намеря някакъв начин, по който да достигна до промяната по-ефективно. И междувременно бях станал студент и учех литература и пишех стихотворения. Да, стихотворения пишех.
РАЙНА. И ние искахме да организираме един голям протест. Да организираме Протеста с главна буква. Да излезем и да променим света с един протест. И все повече осъзнавахме, че това е невъзможно. Защото протестите имат конкретна кауза, а промяната на света не е конкретна кауза. Защото когато започваш да променяш света чрез протест. Кауза, по кауза, по кауза. Тогава това може да трае хиляди години. Тогава може да остарееш, докато го променяш. И да разбереш, че си загубил времето си, а нищо не си постигнал. И мен ме беше страх, че няма да променя света. И продължавах да протестирам напук. И най-сетне учех графичен дизайн. И с каквото можех като графичен дизайнер, помагах на протестите.
ВАСИЛ. С протести нищо, не нищо нямаше да стане. Протестите бяха полезни. Бяха необходими. Бяха някакво начало. Но само с протести – не, нищо нямаше да стане. Но един ден. Чуйте! Един ден се връщахме от поредния протест. И бяхме скандирали. И имахме чувството, че сме се опълчили на системата. Да. И тогава, ние чакахме на една пешеходна пътека, а един човек изхвърча директно на пешеходната пътека, без да чака никого. И тогава спирачките на колите изскърцаха пред него. И тогава един таксиметров шофьор го напсува. И тогава този човек, който се казваше Георги, така разбрахме малко по-късно, показа среден пръст на шофьора и му се усмихна. И тогава ние се усмихнахме. И тогава ние го попитахме защо го направи.
ХРИСТО. И той ни каза, да, той ни каза, че по закон колите трябва да спират на пешеходни пътеки, когато пешеходецът стъпи на пътеката. И тогава той каза, че защото шофьорите не мислели да го правят, той си бил наумил да ги научи. Да, така каза. И тогава на нас ни хрумна, че така трябва да се действа. Да се започне от най-малките неща, но с пряко действие. И закърите ги нямаше още. Но скоро щяха да се появят. Да. Добре ме чухте! Закърите щяха да се появят!  


8. ТРОТОАРИ.
На масата няма пистолети.
РАЙНА и ХРИСТО.
РАЙНА. И какво направихме срещу задържането на ония момчета на протеста за горите?
ХРИСТО. Нали обявихме протест пред полицейското управление?
РАЙНА. Да, ама се събрахме двайсет човека на кръст. Така не става!
ХРИСТО. Толкова дойдоха, нищо не можехме да направим!
РАЙНА. Така нищо не правим!
ХРИСТО. По-добре трийсет, отколкото николко!
РАЙНА. Да, бе. Да ходим тогава да си протестираме само двамата! С двайсет човека няма никакъв протест.
ХРИСТО. А какво правим с големия протест?
РАЙНА. Не можем да съберем сто човека, когато са арестували три момичета и едно момче, а ти ми говориш за големия протест. Няма никакъв смисъл! Големият протест е илюзия.
ХРИСТО. Случвало се е да излязат много, ама наистина много хора. А спомни си за протестите от деветдесетте.
РАЙНА. Всички ги знаем тия кадри, но тези времена са отминали. Времената на големите протести са свършили!
ХРИСТО. А може би предстоят.
РАЙНА. Като искаш, самозалъгвай се и си мечтай.
ХРИСТО. Поне не съм изгубил надежда. А и пиша и се опитвам да стигна до хората.
РАЙНА. Но си много прецакан, защото никой не чете съвременна поезия.
ХРИСТО. Дреме ми на оная работа. Тяхна си работа дали искат или не да четат поезия.
РАЙНА. Просто си мисля, че нещата няма да станат с протести и ми се иска да измислим нещо друго.
ВАСИЛ нахълтва в стаята.
ВАСИЛ. Хора, имам страхотна идея! Знам какво трябва да правим!
ХРИСТО. Какво да правим с кое?
ВАСИЛ. Как с кое? Какво да правим изобщо! По-нататък!
РАЙНА. И каква ти е гениалната идея този път?!
ВАСИЛ. Нали видяхме, че с протести нищо не става…
РАЙНА. Това го дъвчем от прекалено много време.
ВАСИЛ. Ами просто трябва да сменим формата, бе, Райна. Просто е! Мислех си за Георги. И за неговия начин. И все повече се убеждавах, че това е решението. Промяната може да дойде само отдолу. С протестите се опитваме да ударим върха на проблема, но основата остава. Нали?
РАЙНА. Да.
ВАСИЛ. Ами само основите се построяват наново.
ХРИСТО. Окей, кажи какво правим!
ВАСИЛ. Да започнем от съвсем дребни неща, но не да ги набелязваме, както правим с протестите. Да се опитаме да ги решим! Ето например вижте тротоарите и как колите паркират върху тях. Това е окей за начало. Защото по закон трябва между паркиралата кола и сградата да има два метра, за да може пешеходецът да мине, но има ли ги! Не! Ако изобщо ти оставят някакво пространство, то е съвсем мизерно. Мисля, че това е принципът. Вместо да правим протест, лепим лепенки по колите, които не са паркирали правилно, а ако не са ни оставили съвсем никакво място, просто минаваме през тях.
РАЙНА. През тях? Но шофьорите…
ВАСИЛ. Сега мислим за пешеходците, Райна. Като видят какво се случва с колите им, защото е неизбежно да няма някой леко вдлъбнат капак след нас, ще си помислят добре дали следващия път да паркират така.
ХРИСТО. Добре. Залавяме се с това и после? Какво правим после?
ВАСИЛ. Тук идва досадната част, Ицо! Започваме да четем законите и да откриваме кои от тях не се спазват. И действаме закон по закон.
РАЙНА. Няма ли да е тъпо да се опитваме да спазваме законите с незаконни действия.
ВАСИЛ. Ами тъпо е, но и да не се спазват законите е тъпо. А и като органите на реда не правят нищо по въпроса, какво, да стоим и да чакаме ли?
ХРИСТО. Аз съм „за”!
РАЙНА (след известно колебание). И аз!
  

9. ПЕТА ПЕСЕН: ЗАКЪРИТЕ  
На масата има три пистолета.
ВАСИЛ. И ние решихме, че единственият ни шанс за промяна е спазването на законите и се нарекохме закъри. Ние, да. Ние тримата! И излязохме на улиците не за да отидем на поредния протест. А като закъри. И провеждахме акции. И учихме законите. И откривахме дребни, на пръв поглед незначителни противоречия. И карахме закон, по закон, по закон. Дори за най-малките неща. Защото всичко се крепи тях. Тогава пресичахме тротоари агресивно. Тогава ходихме върху паркирали неправилно коли. Тогава спирахме пресичащи на червено пешеходци. Тогава се карахме на децата, които изхвърляха боклука си по тротоарите. Тогава саботирахме заведения, които с негласното разрешение на общината завзимаха територията на пешеходците. Тогава  всеки път, когато полицията ни направеше проверка, молехме полицаите да се идентифицират, защото така е по закон. И често, да, често се случваше те да не искат да го правят и да се разправяме. И да ни говорят обидни неща. И да ни заплашват, че ще ни арестуват. Но ние не се подчинявахме безпрекословно, а знаехме правата си и се опитвахме да ги отстоим. Да. Така. Така правехме.
РАЙНА. Защото хората са хора на първо място. А хората са свикнали да се примиряват. И като видят някоя несправедливост, предпочитат да я заобиколят и да продължат спокойно пътя си. Да се правят, че не я виждат. Че тя не съществува. Да си затварят очите. Но така рискуват да паднат в някоя канавка по пътя. Защото очите са направени, за да се гледа с тях. И защото ако не отваряме очите си, никога няма да има правила, смисъл и законите никога няма да се спазват. И ако хората затварят очите си, то е защото си мислят, че нищо не могат да променят. А това не е така! И хората много бъркат. Защото те са част от средата и като част от средата са самата среда. И само те могат да я променят. Да, само те!
ХРИСТО. И чакайте, чакайте. Да, аз няма да отричам, че отначало всичко беше на шега. Не. Че ние се забавлявахме, смеехме се. Че бяхме като деца. Не. И че съвсем по детски си измислихме това смешно име: закъри. Но не. Аз няма да отрека и че ние се кръстихме така, защото знаехме какво искаме. Защото познавахме поколението си. И защото искахме освен скейтъри, хиксъри, фрийрънъри, байкъри, клаймбъри, бийтбоксъри, фрийстайлъри.
РАЙНА. Пънкари, хекъри, бъскъри, графитъри, хипстъри, райтъри, метъли, геймъри, блогъри, рокери.
ВАСИЛ. Вегани, брейкъри, хип-хопъри, блейдъри, растафари, сноубордъри, хаусъри, кораджии, хакери.
ХРИСТО. Да, защото искахме сред всички тях да има и закъри! Да, така искахме!
РАЙНА. И бяхме прави, да, прави. И си разпределихме задачите. И всеки трябваше да върши само това, което му беше приятно. И това, което му беше полезно. И това, което можеше. И аз направих логото и официалния сайт на Закърите. И поддържах сайта и се грижех той да изглежда добре и да го ъпдейтвам често. Защото днес това има голямо значение. Да, днес!
ХРИСТО. И аз пишех съдържанието на сайта. И пишех и публикувах текстове. И се грижех възможно най-често в блога към сайта да излизат нови статии. И се опитвах да пиша прес-съобщения, които в началото медиите отхвърляха. И не спирах, не спирах да пиша. И пишех стихотворения и поеми. И пишех коментарни статии и анализи. И всичко, да, всичко беше добре написано, защото го пишех със сърцето си!
ВАСИЛ. И аз основно бях сред хората, защото моята сила е сред хората. И се виждах с различни хора и им обяснявах какво са Закърите и за какво се борят. И се наложи да пътувам из целия град: квартал, по квартал, по квартал, по квартал. И се наложи да пиша десетки мейли. Да провеждам десетки телефонни обаждания. И да направя профили на закърите във всички възможни социални мрежи. И да поддържам тези профили. И да отговарям на десетки лични съобщения. И почти не спях. И почти забравих, че има и друго, освен закърите. И ако не бях сред хората, бях на лаптопа или на таблета си. Да. Бях!
ХРИСТО. И не само това правехме. Всички бяхме заедно, когато трябваше да правим акции. Да излизаме на улицата. Да действаме. Да драскаме с графити по банки, които перат пари на мафията. Да драскаме по паметници, за да ги направим по-малко соц. Да поправяме пейки в парковете. Да направим така, че хората да видят, че само от тая река, от тая река, която минава през нашия град, можем да произвеждаме  електричество за сградите около нея. И не, не само това правехме.
РАЙНА. И правехме акции срещу хищни компании, които се опитваха да се промъкват между законите. И срещу хищни политици, които помагаха на хищни компании да се промъкват между законите. И правехме акции, за да спасим и малкото природа, която беше стигнала до нас по конвейра на всички предишни поколения. И се случваше да застанем на пътя на незаконен лифт и от черен джип да насочат пистолет срещу нас и да ни заплашат, че ще ни застрелят.
ХРИСТО. И се случваше да подадем сигнал за заплаха с оръжие и полицаите да намерят в хората в джипа пистолет - детска играчка, който по-рано беше истински. И се случваше да изградят лифта и да трябва да приемем поражението си и да се насочим към следващата цел. Случваше се. И отначало изобщо не се случваше информация за нас да влезе във вестниците. Но нямахме проблем, защото вестниците са свързани с политиката. А ние по никакъв начин не искахме да си цапаме ръцете с политика. Не. Не искахме.
ВАСИЛ. И не, не бяхме вече само тримата. Не бяхме. Малко по малко с нас се свързваха всякакви, чувате ли, всякакви хора. И тези хора искаха да станат закъри. Да. Искаха. И ние всеки път им казвахме, че не, ние не можем да ги направим закъри. И им давахме примери с други субкултури като скейтърите и бийтбоксърите, например. Казвахме им, вие решавате какви сте и как да се определяте. И много от тях започнаха да се наричат закъри. Чувате ли? Сами започнаха.
РАЙНА. И медиите, скапаните медии, малко по малко започнаха да забелязват закърите. И малко по малко закърите станаха видими във всички краища на страната. И отначало не бяхме много, не, не бяхме. Първо бяхме тримата. После станахме петнайсет. После петдесет. После сто. Но все повече и повече хора се наричаха закъри. И започваха да действат. И всеки, да, всеки сам поемаше инициативата.
ХРИСТО. И още в началото бяхме решили, че ще сме хоризонтална организация. Че няма да има шефове. Че всеки, който се нарече закър, ще може да действа самостоятелно. И защото старите, да, старите често ни казват така: глупости са вашите хоризонтални организации, чувате ли, вие нищо не разбирате от живота. И старите казват още: глупости е това, че не искате да влизате в политиката, защото една политическа система се променя само като влезеш в нея. И едно правителство се сваля само когато има партия, която да го смени. И старите ни казваха също: и глупости са тези идеи, които чуваме от вас - за пряка демокрация, защото това нещо никога не може да бъде осъществено. Защото сте идеалисти. И ние, знаете ли. И ние казахме на старите, че няма вече да ги обиждаме и да се бием с тях, защото не можем да изкореним това, което годините са натрупали в умовете им. Но че няма да им обръщаме внимание. И вече не чувахме старите, когато ни критикуваха безпочвено. Но чувахме всяка градивна критика и я приемахме с отворено сърце. Да, така правихме.
РАЙНА. И сред всичките тези закъри, които се появиха, започна да се създава едно ядро. И това стана само защото всички те бяха истински закъри и се бореха за всяко дребно закононарушение, което срещаха по пътя си. И ядрото се появи, защото имаше нужда от закъри, които да насочат усилията си към по-сериозните злоупотреби. И  положението вече го изискваше. И това ядро се състоеше от работни групи. Имаше група, която подготвяше стратегията. Група за директни действия. Група за връзки с медиите. Група писатели и журналисти. Група фотографи. Група хакери. Група юристи, която трябваше при необходимост да се задейства. Група администратори на различните страници. И още, и още групи имаше. И това ядро започна да действа.
ВАСИЛ. И сега беше друго, съвсем друго. Защото едно е да сте трима. Тогава нищо, ама нищо не можете да направите. А друго е да сте сто и петдесет, зад които стоят пет хиляди. Да, друго е. И друго е постоянно да намирате нови съмишленици, готови да се включат и да помагат с каквото могат. Да, друго е. И тогава целите се променят и стават по-мащабни. Да. И тогава и ти се променяш. Много се променяш.
ХРИСТО. И най-хубавото беше, че всеки даваше, колкото искаше и колкото можеше да дава.
РАЙНА. И най-хубавото беше, че всеки се обогатяваше, като даваше по нещо от себе си.
ВАСИЛ. И най-хубавото беше, че всеки беше тук по свое желание и заемаше мястото, което сам си отреждаше.
ХРИСТО. И най-хубавото беше, че всеки се опитваше преди да каже нещо, да чуе това, което му казва този до него.
РАЙНА. И най-хубавото беше, че всеки държеше отговорен преди всичко себе си, а след това другите.
ВАСИЛ. И най-хубавото беше, че ние бяхме част от промяната.
РАЙНА. Защото как можем да сме цялата промяна, когато нашата държава е малка част от света.
ХРИСТО. Защото дребните неща малко по малко довеждат до по-големи и накрая ти осъзнаваш, че променяйки себе си, ти променяш своя град.
ВАСИЛ. А промениш ли своя град, ти променяш държавата си.
ХРИСТО. А промениш ли държавата си, ти променяш света.
ВАСИЛ. И тогава, да, тогава ние осъзнахме, че закърите са една малка част от едно световно движение.
РАЙНА. И това световно движение имаше много имена.
ХРИСТО. В Испания то беше Възмутените.
ВАСИЛ. В Америка беше Окупирай Уол Стрийт.
РАЙНА. Другаде беше Арабската пролет.
ХРИСТО. В Турция беше Окупирай Гези.
ВАСИЛ. И то беше навсякъде. Навсякъде.
РАЙНА. И то не можеше да даде лесна алтернатива за оправяне на положението, защото няма лесни алтернативи за оправяне на положението. И това беше хубаво.
ХРИСТО. И то малко по малко се опитваше да открие какъв е новия свят и опитвайки се да открие това, променяше настоящия свят. И това беше хубаво.
ВАСИЛ. И затова, да, точно затова то беше движение, чиято първа и основна цел беше съпротива на статуквото. И това беше хубаво.
И ТРИМАТА ЗАЕДНО. Защото ние сме съпротивата. Да, ние. Защото ние се съпротивляваме всеки ден, всеки час, всяка минута. И защото съпротивата е съзидателна. Защото да създаваш, значи да се съпротивляваш. А да се съпротивляваш, значи да създаваш. И това е хубаво.  
  

10. РЕШЕНИЕТО.
На масата няма пистолети.
ХРИСТО. Значи това искаш да направим?
ВАСИЛ. Аз нищо не искам да правим. Всеки трябва да реши за себе си. Ако идеята отпадне, ще измислим нещо друго. Но пак ви казвам. Трябва да съхраним закърите. Трябва да покажем, че сме решителни. Трябва да дадем пример, че сме готови на всичко. Да! На всичко, за да се борим за това, в което вярваме!
РАЙНА. Да, разбирам… А камера? Имаме ли камера?
ВАСИЛ. Да!
ХРИСТО. Чакай малко! Трябва да помислим. Това означава, че.. .
ВАСИЛ. Само така можем да отправим послание. И това послание да е достатъчно силно, за да послужи като катализатор. Разбирате ли? Освен нас има още толкова недоволни. И вече имаме потенциал. Има толкова хора. Толкова закъри. И те знаят какво да правят. И те вярват в това, в което вярваме и ние. Но както и да го погледнем, ние оставаме няколко хиляди. Да, какво, че закъри има във всички по-големи градове. Обикновено това са двайсет-трийсет, най-много петдесетина души. И да, те са страхотни и готови да се борят. Но още има толкова хора, които нищо не разбират. Които живеят в отчаянието си. И ние трябва да стигнем до тези хора, разбирате ли. И  трябва да упражним натиск. Представете си само как ще гръмнат вестниците. И всички западни, какво говоря, всички световни медии, когато разберат какво се е случило. А  ние ще се погрижим те да гръмнат. Вече имаме потенциал за това. Така че решете!
Пауза.
ХРИСТО. Добре, нека преценим ситуацията още веднъж!
РАЙНА. Ситуацията е ясна, Ицо. Скоро ще ни задържат. Кой знае какви обвинения ще ни спретнат. Ясно е, че поне ние тримата излизаме от играта за неопределен период от време. Аз съм съгласна с Васил. Някой трябва да драсне клечката. Да запали ентусиазма на хората. Да ги отърси от апатията. И в момента ни се удава възможност ние да сме тази клечка!
ХРИСТО. Не съм вярвал, че ще стигнем дотук…
РАЙНА. Независимо в какво вярвахме, стигнахме дотук.
ВАСИЛ. Кажете какво решавате, нямаме време.
ХРИСТО. Значи вдигаме пистолетите и…
ВАСИЛ. Да!
ХРИСТО. Могат да ни обявят да терористи!
РАЙНА. Те вече го направиха.
ВАСИЛ. Казвайте, губим време! Трябва да включим камерата и да започваме, ако ще го правим!
Дълга пауза.
РАЙНА. Аз съм „за”!
ХРИСТО. Васко, сигурен ли си? Само ми кажи!
ВАСИЛ. Имаш ли ми доверие?
ХРИСТО. Да!
ВАСИЛ. Повярвай ми тогава! Това е начинът!
Пауза.
ХРИСТО. Добре, съгласен!
ВАСИЛ дава на ХРИСТО и РАЙНА по един пистолет и един оставя за себе си.
РАЙНА. Значи като влезнат…
ВАСИЛ. Сега ще включа камерата!
  

11. НА ПРОЩАВАНЕ.
Пред масата има камера.
ВАСИЛ, ХРИСТО и РАЙНА оставят пистолетите на масата.
ВАСИЛ. Здравейте, ние сме създателите на Закърите и имаме да ви кажем нещо важно, затова слушайте внимателно. Преди броени часове Закърите бяха обявени за терористична организация и полицията всеки момент може да нахълта в квартирата ни. Както сами виждате, това не е някаква щаб-квартира, а е квартирата на един от нас тримата. Ние не сме терористична организация, поне сами така смятаме, но не сме и  институция, за да се произнесем по този въпрос официално. Закърите бяха обявени за терористи, защото Системата започна да се страхува от тях. Защото стигнаха твърде далеч. И сега те си мислят, че това е краят. Така си мислят. Но ние няма да се откажем. Ще направим крачка напред. Защото вярваме в необходимостта от промяна.
РАЙНА. Но каквото и да е нашето мнение. Каквото и да ви кажем ние не можем да променим това, че сме обявени за терористи и сме преследвани от закона, за чието ние спазване, така вярваме, направихме много в последната година. Затова решихме да направим видеата, които изгледахте, с които се опитваме да ви разкажем как се появиха Закърите и защо. С което се опитваме да ви разкажем нашата лична история и да разберете защо стигнахме дотук и защо ще продължим. И защо няма да се откажем. За нас единственият възможен път е съпротивата да продължи. И тя ще продължи, ние вярваме в това.
ХРИСТО. На нас не ни пука, че престъпниците ни нарекоха престъпници. Че терористите ни нарекоха терористи. В това дори има някаква логика. Защото ние им се опълчихме и смятаме, че тези хора от алчност и чувство за безнаказаност злоупотребяваха дълги години с нашето доверие. Че те умишлено поддържат това равномерно чувство на отчаяние и безпомощност, с което всички ние все някога сме се сблъсквали. В което са потънали толкова хора. Че те целенасочено не искат законите да се спазват и правила да има, за да могат да печелят дори още повече пари от тези, които вече са спечелили. И че те никога не смятат да поставят интересите на хората над интересите на компаниите и всевъзможните лобита, както би трябвало да бъде в една истинска демокрация. Не, никога! И ние не искаме да им позволяваме повече да продължават по този начин! Не, не искаме!
ВАСИЛ. Ние знаем какво ще стане, когато полицията нахлуе в квартирата ни, защото не оставяме нещата на случайността. Запомнете това. И помислете върху него. Добре помислете. Вие често ни казвахте, че сме млади и глупави. А ние ви отговаряхме, каквито и да сме, за каквито и да ни мислите, ние просто искаме промяна. И ще се борим за нея. Вие ни казвахте, че не разбираме положението. А ние ви отговаряхме, че ние не искаме да го разбираме, а да го променим. И колкото и да ни говорихте, не успяхте да ни убедите. И единственият извод, до който стигнахме, е, че вие се страхувате. Вас ви е страх дори да си помислите за промяната. Но знаете ли какво, нас не ни е страх. Защото не искаме да бъдем част от една система, която малко по малко ни убива. Чувате ли? Защото искаме да живеем нормално. Да!
ХРИСТО. Вие можете да изгледате видеата, които утре автоматично ще бъдат качени в мрежата. Нямаме много време, затова трябва да направим нещо, което е важно за нас.
РАЙНА. Полицията ще дойде и ще иска да ни арестува. И напълно приемаме този факт. Но искаме да се обърнем към близките си хора, защото ги обичаме.
Пауза.
ХРИСТО. Мамо, каквото и да стане с мен, то ще те натъжи. Преди няколко години загуби съпруга си, а сега и синът ти е загазил. Но мамо, не бъди тъжна, защото синът ти съзнателно взе решение какво да прави с живота си. Ти не си виновна, че го роди в прогнила система, с която той не искаше и не можеше да свикне. И синът ти, мамо, той видя свободата в края на тунела и се опита да я стигне. Ние, мамо, си мислим, че живеем свободни, но жестоко се лъжем. Аз не помня свободата. Мисля, че тя е изчезнал вид. Поне в този свят, в който си ме родила. В тази източноевропейска държава с обезверяван с години народ. В една Европа, която привидно е обединена, но на каква цена? В една глобална система, в която парите дърпат света за каишката като послушно кученце. Която защитава интересите на огромни корпорации, чиято цел е да правят още и още и още пари. Ти не си виновна, мамо, затова не бъди тъжна. Аз видях един възможен път и тръгнах по него. Защото повярвах в него. Не съжалявам. Не моля за нищо. Само искам да кажа, че много те обичам. Чуваш ли, мамо. Много!
ВАСИЛ. Мамо, тате. Знам, че се виждаме много рядко напоследък. И вие съвсем основателно започнахте да задавате някои въпроси. Питахте ме защо ставам апатичен, затворен в себе си. Защо не ставам и за минутка от компютъра, когато се прибера, за да ви видя. Питахте се дали не съм започнал да взимам наркотици. Да, знам, че се питахте, въпреки че не ми казахте. Сега виждате какво правех през цялото това време. Опитвах се да помогна по своя начин. Повярвах в себе си. Действах. Спомняйте си за мен. Грижете се за брат ми и сестра ми. Те имат нужда от вас. Все едно те виждам, мамо. Ти винаги само за нас, своите деца, си мислила. И ако стане най-лошото, аз те виждам, мамо, как ще плачеш и няма да спираш да повтаряш: детето ми, детето ми, детето ми. Аз не съм вече дете, мамо.
РАЙНА. Каквото и да правиш, Ники… Където и да си, трябва да знаеш, че те обичам. Знам, че имахме проблеми. Знам, че малко по малко се отдалечих от теб. Потъвах някъде другаде. И ти се сърдеше и не можеше да разбереш какво става с нашата връзка. Това стана, Ники. Не ме обвинявай, моля те. Спомняй си за мен, моля те! Мисли си от време на време за мен, моля те. Това ми е достатъчно, за да се чувствам добре. Това ми е достатъчно, за да се чувствам обичана. Защото беше само ти, разбираш ли, само ти. И нямаше никой друг. Но не можех да стоя и да гледам как другите действат и да стоя. Прости ми, моля те! Понякога ще се виждаме в сънищата ти. Няма да ти досаждам много. Ще дойда, ще те прегърна и ще си замина.
Пауза.
ВАСИЛ. Привидно живеем във време на свобода, но тази свобода е привидна, измамна. Лъжат ни. Дори да е работила някога Системата, тя вече повече пречи, отколкото помага и трябва да се смени. Всеки един от нас подкрепя статуквото, като не прави нищо срещу него. И въпросът не е да се сменят едни хора с други хора. Въпросът е да се промени системата отдолу! Това трябва да се направи сега. Не можем да чакаме повече! Не можем да се залъгваме, че на Запад тези проблеми ги няма, защото и там е същото, макар и по различен начин. Защото и там има хора като нас, закърите, които вярват в промяната и протестират, и се борят за нея. И това не е лесен процес, не. Това е сериозна борба, в която трябва да бъдем много силни. Скоро властите ще кажат, че ние сме престъпници. Скоро ще задействат срещу нас всички медии и телевизии, с които разполагат. Затова трябва да ви кажем следното: преди да слушате медиите, слушайте себе си и близките си. И ако решите да повярвате във вестникарска новина, проверете как е отразена в няколко медии и знайте, че истината е някъде по средата. Не спирайте да се борите за промяната. Трябва да бързаме – хората няма да чакат!
РАЙНА. Ние сме решени да се борим до последния момент, дори когато полицията дойде.
ХРИСТО. Имаме оръжия.
Тримата вдигат пистолетите.
ВАСИЛ. И когато дойдат, ще се отбраняваме. Ще стреляме по тях.
Тримата стрелят срещу камерата. Опръскват я с вода. Пистолетите изглеждат истински, но са водни.
  

12. ШЕСТА ПЕСЕН: ЩЕ БЪДЕ МАЙ.
На масата има три пистолета.
ВАСИЛ. И да, ние видяхме какво се случи през май в Испания. И да, ние чухме виковете за истинска демокрация. И да, и ние бяхме възмутени. Да, и ние! И ние искахме да дойде нашият май и да залеем улиците. И ние искахме да чуят нашия глас. И ние искахме нещо да се случи, но то не се случваше, докато един ден не си го направихме сами и не станахме закъри. Защото нищо няма да се случи, ако само чакаш да се случи. И не, май не идваше. Май дори не се появяваше на хоризонта, защото колкото по-дълго бяхме в съпротивата, толкова повече разбирахме, че тази борба ще е дълга и че май ще дойде, когато успеем да си го извоюваме.
ХРИСТО. И да, ние чакахме май, а в Щатите дойде септември и окупираха Уол Стрийт. И да, мислено и ние бяхме в парка Зукоти. И да, ние също бяхме деветдесет и деветте процента. Да, и ние. И ние искахме да кажем на банките, че не могат да продължават така. И ние искахме по-социална политика. И ние искахме и малките гласове да бъдат чувани. И ние. И на нас ни омръзна да чакаме своя май и се опитахме  да го постигнем. И той беше далече, много далече на хоризонта. Но нищо, че беше далече, ние вече го виждахме. И знаехме, че рано или късно той ще дойде.
РАЙНА. И да, ние сме част от вълната. И да, ние сме част от възмутените. И да, ние сме част от окупиращите. И да, ние сме част от Арабската пролет. И ние сме част от исландската революция. И ние сме част от британските студентски протести. И ние сме част от протестите в Гърция. И ние сме част от ядосаното поколение в Португалия. И част от протестите срещу концесиите в Румъния. И от безброй други движения и протести сме част. Да. И това е една голяма вълна, която идва. Да. И тя, да, тя носи май със себе си. Чувате ли? Май!
ВАСИЛ. И да, ние разбрахме, че променяйки малката система, в която живеем, променяме цялата система, защото днес всички системи са свързани. И това е, за което се борихме. И това е, заради което станахме закъри. И това е, което винаги е била нашата цел. Да дойде май. И всичко, всичко да се промени.
ХРИСТО. И гледахме към хоризонта и май беше съвсем малко по-близко до нас. И ето, ние вече бяхме направили една, две, три… Колко ли крачки бяхме направили към май? И затова продължавахме да правим акции със закърите. И затова продължавахме да се впускаме в битка, след битка, след битка. Защото виждахме нашия май на хоризонта. Защото протягахме ръка към него. И мечтаехме за момента, в който най-сетне ще се докоснем до нашия май.
РАЙНА. Но сега е април. Май е на хоризонта, но още не е дошъл. Нашата пролет не е дошла. А ние толкова копнеем за нея. Но сега, да, сега полицията ще нахълта при нас.  Сега. И ние няма да им се дадем, защото носим част от май в себе си. Защото май, знаете ли, независимо кога ще дойде май в целия си блясък, май е състояние на духа. И това състояние се предава от човек на човек, на човек. И все повече хора носят май в душите си. И са непримирими, гневни и усмихнати.
ВАСИЛ. И да, май е желанието за промяната. И да, понякога промяната изисква жертви, но ние сме готови. И не, ние не искаме нищо от никого. И да, ние го правим за нас и за всички вас. Да, защото май ще дойде някой ден, но сега е април и духът на май трябва да се разпространи сред все повече хора, за да май дойде по-скоро.
ХРИСТО. Но сега, сега е април. Те всеки момент ще нахълтат. И тогава – край. Април. И това няма никакво значение. И в това няма нищо тъжно. И април, да, април ще бъде нашия май. Ще бъде! Защото когато вече си стъпил в май. Когато си погледнал в него. Когато го носиш в себе си, където и да отидеш. Тогава няма връщане назад. И тогава ти трябва да направиш всичко възможно за да май пристигне най-сетне.
РАЙНА. И да, аз ви казвам. Колкото и невъзможно да ви изглежда в момента, ще бъде май. И колкото и дълго да го чакате, ще бъде май. И колкото и дълго, да, колкото и дълго да се борите за него, ще бъде май. Ще бъде! 
  
 Трясък. Вратата рязко се отваря. Тримата вдигат пистолетите към нахълтващите полицаи. Три изстрела. Тримата падат мъртви на земята.

Край.
София, 2013г.
Иван Димитров 



Публикуване на коментар