вторник, януари 06, 2015

Литературен монах 2


Даваха ми наркотици и все оставах трезвен. И не говоря за марихуана,
а за халюциногенни гъби, за LSD, за планини пейот, забиващи  
облаците в тълпите. Освен пухкаво, там стана пренаселено и случайно
падналите в облаците взимаха за ангелски хорове тълпите. Беше
незабравима гледка – по обширните бели поля се въргаляха надрусани
херувими. Смехът им бе по-нон стоп от денонощен магазин за алкохол
на Попа. Те се смееха, аз бях трезвен. Тази история бе моят несполучил
опит за приобщаване към другите: постоянно си представях как се

връщам вкъщи и дочитам поемите на Боланьо или фантазирах как пиша
поезии и прози. Държах ръце в джобове и с пръсти траках по космите на
бедрата си. Така космите на бедрата ми изтръпнаха, а аз се омазах целият
с въображаемо мастило. Джобовете ми са винаги претъпкани с това мастило.
С него се разписвам. С него улавям ритъма на тялото си, преди да го удавя
в поезията. Музикантите се разсвирват, аз се разписвам. Надрусаните
херувими се смеят. Аз ги наблюдавам и се разписвам. На бюрото вкъщи
така пиша. Сядам и барабаня с пръсти. Тогава тишината се оттегля в ъглите

на стаята,  приижда на вълни, докосва връхчетата на пръстите ми и после
пак си отива. Връхчетата на пръстите са много важни, те са единственото
оръжие на поезията. По-остри от скалпели, по-точни от снайпери. Те
са перфектното оръжие – едновременно хладни и огнестрелни. Когато
те са готови за действие, може да стане страшно, може да стане и хубаво.
Всичко зависи от ритъма, вятъра, дребните прашинки във въздуха.
Тогава поставям лаптопа на бюрото и те сами свършват останалата работа.
Аз съм просто техен  наблюдател. Ако не бях наблюдател, връхчетата

на пръстите ми щяха да вкочанясат, да замръзнат върху клавиатурата. 
Скоро аз самият щях да вкочанясам. Нали съм жив единствено заради
поезията? Нали тя е моят пейсмейкър. И електричните й импулси
регулират неравноделния ми балкански сърдечен ритъм. А истинската
цел на всички опити за надрусване беше за да потвърдя за кой ли път, че
се друсам  с поезия. Нечовешки се друсам – като животно. Дотолкова съм
заразен с поезия, че нищо друго не може да ми повлияе. Да промени
възприятията ми. Да ме накара да скачам бясно като на електронно парти

в таванска стая. Да се слея с пулса на планетата в Борисова градина. Да
се смея до скъсване на връзка със света. До скъсване на всички шибани  
връзки. Откога съм заразен? Някои вярват, че се заразяваме  още в утробата.
Че сърцето на майката бие в ямб и като бебета се раждаме закърмени с поезия,
която животът бавно изсмуква от нас.  Намирам ги за прави. Или така се
чувствам по-удобно, защото тази теория  обяснява проблемите ми с живота,
нашите непрестанни  свади. Постоянно се карам с живота, бия се с живота
за да запазя в себе си онази начална искра, онова първично туптене. Поезията
Публикуване на коментар