Групова терапия

            - Вие кога започнахте? – попита терапевтът.

            Групата наброяваше десетина човека. Те се бяха наредили в полукръг, а срещу тях седеше терапевтът, който водеше занятията.

            - От 13-годишен. Започнах вечерите. Криех се от родителите си. Правих го тайно.

            Мъжът, който говореше беше на около трийсет, с толкова дълбоки очи, че все едно носеше очила. Затова приятелите му викаха Джон на Джон Ленън, но той се казваше Йордан.

            - И оттогава не сте спирал?

            - Не съм.

            - Лошо, много лошо.

            Йордан мълчеше.

            - Но има и по-тежки случаи от вас – продължи терапевтът. – Вижте например Атанас. Той на няколко пъти се опитва да се откаже. Спира за по няколко месеца и накрая пак се появява при нас.

            В десния край на полукръга се надигна един пълен човек с очила.

            - Този път съм ще се откажа.

            - Тихо, Атанасе, сега не се занимаваме с теб. Изчакай да ти дойде реда.

            - Но аз просто исках да знаете... – притесни се Атанас и седна на мястото си.

            - Как реагираха родителите ви, когато разбраха? – попита терапевтът.

            - Дълго време го крих, но не издържах и когато станах на седемнайсет им признах. Те отначало не знаеха как да реагират. Мислеха, че не им говоря сериозно. Когато обаче видяха, че съм сериозен, се опитаха да ме разубедят в следващите години. Не успяха и продължих да го правя.

            - Женен ли сте?

            - За известно време бях женен, но жена ми не издържа и се разведе с мен.

            - На какви основания?

            - И тя се опитваше да ме откаже. Може би е била права. Може би всички са били прави и аз наистина трябва да се откажа. Затова дойдох тук. Затова се записах в тази група.  

            Терапевтът погледна към Йордан с усмивка.

            - Поне осъзнавате, че имате нужда от помощ. Това е добре. Може би за вас има надежда.

            - Смятате ли?

            - За всеки има надежда.

            Йордан се отпусна върху стола.

            - Важно е да разберете, че много трудно можете да продължите да живеете по този начин. Направо е изключено да живеете така. Много малко оцеляват. Много малко успяват да издържат. Мислите ли, че вие сте от тях? Да, сигурно отначало така сте си мислели, но малко по малко във вас е започвало да зрее съмнението, че няма да успеете да се задържите. Че ще провалите живота си, ако продължавате да го правите. Затова сте се записали в тази група.

            - Точно така стана – каза Йордан.

            - И при мен беше така! – обади се един друг от полукръга.

            - Павеле, и на теб ще ти дойде реда – скара му се терапевтът. – Вижте, тук си има ред. Не може на всеки да обръщаме внимание по едно и също време. Така нещата няма да се получат. В крайна сметка целта е да ви помогнем да се справите с вашия проблем.

            Павел се извини и не се обади повече.

- Вашият проблем е като този на алкохолиците. Започнете ли да го правите веднъж, няма спиране. Искате още и още. Развивате органическа зависимост към писането. Вие сте като наркоманите. Не можете без своята доза писане на няколко дни, макар и да знаете, че от това няма никакъв смисъл. Всичко е нормално, докато го правите в свободното си време, но когато се вземете твърде сериозно и напуснете работа, за да работите върху новия си ръкопис, който добре знаете, че никой не иска да публикува. Когато това се отрази на бюджета на семейството ви и жена ви се преумори и накрая ви напусне. Когато родителите ви издържат една-две години, докато се опитвате да пробиете като писатели, въпреки че нещата очевидно не се получават. Тогава писането се превръща в болест. Целта на тази група е да ви помогне да се преборите със зависимостта си към писането и да се върнете към нормалния живот. За нак няма значение какво пишете. Няма значение дали пишете поезия, драматургия или проза. За нас е напълно ясно, че щом не сте успяли за няколко години, очевидно няма да успеете да пробиете. Вие обаче се заинатявате. Когато се заинатите прекалено дълго, това се превръща в проблем на нашата общност. Не можем да позволим на здрави индивиди като вас да се занимават с работа, за която очевидно не ги бива. Затова и създадохме тези групи за лечение на графомани. Защото колкото и да претендирате, че сте друго, вие сте графомани. Вие се мислите за писатели, но сте графомани. А когато графоманът започне да се мисли за писател, става страшно. На много хора им се иска да пишат и много го правят. Но те го правят в свободното си време. Така не пречат на никого. А вие просто ей така решавате да станете писатели на пълен работен ден. Решавате да се занимавате само с писане. Не ви интересувате от обратната реакция. Не се интересувате от това, че не ви бива за писатели. Интересувате се само от себе си. Вие, графоманите, сте най-големите егоисти.

Полукръгът мълчеше и гледаше в земята.

- Дори наркоманите се лекуват по-лесно. Когато мине тяхната абстиненция, те трябва да си намерят отново наркотик, за да продрусат отново. При вас е друго. Навсякъде има химикалки и листа. И вие рано или късно се изкушавате. И започвате пак по малко. Пак в свободното време. Малко по малко отново добивате самочувствие и не след дълго отново решавате да се отдадете изцяло на писането. Като вас са хиляди. Имате ли представа как се отразява това на икономиката?

Полукръгът мълчеше.

            - Както и да го погледнете, това разказва играта на икономиката. Нашата държава не може да си го позволи. Не може да си позволи лукса да има по 6000   писатели на 100 000 души. Това е зараза, не разбирате ли? Това е епидемия. Най-важното е да осъзнаете, че имате проблем.

            Терапевтът се изправи и ги погледна отвисоко.

            - Да повтаряме заедно: аз не съм писател. Аз писах за удоволствие, но дори и това няма да правя повече, защото не съм писател и никога няма да бъда. Аз съм един обикновен човек, който през деня ходи на работа, а вечерта обръща внимание на жена си. И отново. Аз не съм писател. Аз писах...

            Терапевтът обикаляше полукръга и ги подканяше да повтарят все по-въодушевено след него.

            Те повтаряха.