Спомен за една невъзможна възможност

Почти всяка вечер я вижда с различен мъж в Alert Shot Bar. Тя пие вино или бира, той – водка. Тя сяда на някоя маса, обгражда се с приятели. Май всички са й приятели. С такова впечатление е останал. На всичко отгоре мъжете постоянно я свалят. Сядат до нея. Говорят й. Ръцете им се плъзват към бузата или към косата й. Понякога тя ги отблъсква, но често сякаш забравя да го стори и се прегръща с тях, целува ги, гали ги. Тръгват си заедно. Как продължава вечерта им, той не е в състояние да каже, но на следващия ден тя се държи сякаш вчера нищо не е станало, сяда на масата при приятелите си и всичко започва отначало.

Той се поздравява с нея. Понякога си подхвърлят незначителните думи, които хората използват за да подхранват разговори, които на следващия ден никой вече няма да помни.

- Днес четох, че...

- Един приятел обича да казва...

- Последният албум на Radiohead е страхотен, нали?

Ако трябва да бъде честен, той не обича да говори с нея, а да стои в някой ъгъл и да я наблюдава. Харесва очертанията й и някъде между десет и единайсет вечерта нерядко се случва да примре по тях.

Често си представя как някой ден се приближава към нея. Казва й нещо, което му дава повод да я прегърне. Прегръща я дълго и силно. След това може би я целува. Може би тя му отвръща, или пък не. Кой може да каже? Може би сяда до нея, слага ръка на гърба й, смеят се до края на вечерта и от време на време допира устните си до нейните, допира ги до косите, до врата й. Може би вдишва аромата, който се разплисква на вълни от тялото й. Може би след това тя ще поиска да се приберат заедно. Ще си хванат такси до апартамента й, или до неговия. Ще се качат на задната седалка и ще се целуват, докато таксиметровият шофьор тайно ги следи с поглед в огледалото за задно виждане. Когато стигнат в апартамента може би няма да има сили да изчака да се озоват в спалнята, за да я съблече съзерцателно и ще го направи още в коридора. Може би ще легнат на пода, или на канапето в хола, или пък в леглото. Може би ще се докосват дълго без да стигат по-нататък. Може би ще настръхват заедно до сутринта. Или той няма да издържи на изкушението и ще се прокрадне в нея като дете, което се прибира вкъщи по-късно от разрешеното и се стреми да не разбуди родителите си? Или ще нахлуе в нея като камък през витрина и след това цели дни тялото му ще гърми в трясъка на хиляди натрошени парчета стъкла?

Може би това ще се случи някой ден, или няма да се случи никога.

И тази вечер той седи над чаша водка с вишнев сок, наблюдава я. Мисли си за невъзможните възможности и за възможните невъзможности. Мисли си колко би искал някой ден нещо между тях да се случи и колко не би искал това да се случи. Колко жалко би било ако на следващия ден след тази измислена среща, тя се появи в бара и както обикновено, се държи сякаш нищо не е станало. Мисли си как тогава не би бил в състояние вече да следи с поглед очертанията й в мижавата светлина на бара и да примира по тях сред цигарения дим някъде между десет и единайсет часа вечерта. Как не би могъл никога повече да й проговори, нито да я вижда, нито дори да се разминава безмълвно с тея. Или как двамата пристигат весело ръка за ръка и тя се държи така, че целият бар да разбере, че сега са заедно. Мисли си как би продължила връзката им. Дали ще изкарат дълго? Дали някой ден ще имат деца и той ще води за ръка невръстния си още син на детска градина сред ръсещия се валсово сняг в седем сутринта? Или ще си омръзнат, ще се разделят и телефоните им с месеци ще дават свободно? Или ще си вдигат скандали и ще се ненавиждат? И тя ще го замери злостно с „Възможност за остров” на Уелбек, една от любимите му книги. Или може би след като скъсат, ще останат добри приятели и тя ще му се обажда в два сутринта за да сподели някоя невидима за другите тревога, радост, болка. Кой може да каже?

Тази вечер, някъде между десет и единайсет вечерта, тя минава край него по пътя към следващото си вино. Поздравява го и му се усмихва. Той не й отговаря.

Разказът наскоро беше публикуван във вестник "Труд"