четвъртък, февруари 04, 2010

Несъстояла се поема за нея

Говориш за най-хубавия месец и половина в своя живот
и си в състояние да кажеш само...
Какво ти става, тъпо копеле?
Да не искаш да кажеш,
че най-хубавите спомени остават неясни,
докато лошите ги помниш в детайли?
Не, това не може да е истина!
Всичко би трябвало да се е запечатало.
Жана е някъде там.
Единственият начин да я върнеш
е да разкажеш за нея.
Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи за сутрините, в които
тя беше първото, което виждаше
и докато още
не се беше
събудила,
изследваше
тактуващите бавно хълмчета на гърдите й,
затворените й клепачи, под които
очните ябълки се въртяха в опит да те зърнат.
За отварянето на очите
и пухкавото котешко протягане на ръцете й.
За веселото
хрупкане
на препечени филийки
с фъстъчено масло,
което ти тогава прояде
и което ядеш и до днес заради спомена за онези дни.

Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи за несъстоялите се разходки.
За това как толкова пъти
искахте да излезете на слънце,
а оставахте в апартамента,
защото и двамата светихте.
За това как се опитвахте да покриете сиянието
си в одеала,
когато се завивахте
и оставахте насаме
един с друг, с
първичната тъмнина.
За загорелите манджи, които
с удоволствие преглъщахте,
защото само допирът,
да,
само допирът на ръцете ви
оправяше вкуса на всички
прецакани
манджи.
За минутите на балкона,
когато излизахте и в студа
гледахте
минувачите
и си казвахте,
че никога няма да станете толкова анонимни,
нещастни
и праволинейни
като тях.
За панелите,
които не бяха вече панели.
За мокета и лекетата му от мед,
които блещукаха
като златни звезди.
За телевизорът, който завинаги ослепя и онемя.
Да, кажи за телевизора,
хората така са потънали в телевизора,
че не могат да видят не само човека до тях,
те и себе си
не могат
да видят.
Те напълно губят способността си да виждат.


Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи какво научи за нея.
Разкажи за косата,
веждите,
носът й.
За миглите, бузите, устните,брадичката, шията й.
За рамената,
за любимите рамена,
по които като на кристална
топка
гадаеше
погрешно бъдещето
само заради усещането от допира.
За лактите,
за тънките ръце,
дланите,
пръстите,
ноктите,
гърдите й.
За прешлените на гърба й,
които броеше с показалеца,
средния и
безименния си пръст
отзад напред
и отпред назад
в посока безкрайност.
За извивките на сладкото й дупе.
За ребрата,
пъпа,
хълбоците.
За тайната между краката й,
за онази черна дупка,
която те отвеждаше към други вселени.
За вътрешната страна на бедрата й,
за коленете,
леко момчешки със следи от стари рани.
За прасците, за стъпалата,
за всичко разкажи.

Затова разказвай!
Разказвай!
Разказвай, шибаняк тъп!
Разказвай, копеле заспало.
Разказвай, мършо!
Разкажи за разговорите,
за откровенията.
За тази несъстояла се библия,
за този личен апокриф,
който единствен ти остана,
макар и стъпкан от времето.
За плановете да отидете на вилата й в Родопите,
която така и не успя да видиш.
За това как щяхте да се изнесете
там за няколко месеца
и да се сгушите в тази ваша комуна,
където щяхте да се изчистите.
За това как ти щеше
да излизаш
на пазар
до центъра
на селото,
за това как физиономията ти щеше да се променя,
защото щеше да знаеш,
че я оставяш сама,
че се отдалечаваш от нея.
За тъгата,
изписала се
на лицето ти в магазина
и за щастието от мисълта, че скоро ще се върнеш
при нея.
И поради това,
поради цялата тази промяна,
тя щеше да бъде единствената,
която щеше да познава истинското ти лице.
За това как беше истински само, когато беше до нея.

Затова кажи!
Кажи!
Кажи, шибаняк тъп!
Кажи, копеле заспало.
Кажи, мършо!
Кажи им как сега те няма.
Публикуване на коментар