Светата троица от квартал „Надежда”

Страниците от „Под игото” се гърчат в малкото импровизирано огнище, а тънките клонки не просто не искат да се запалят. Кофти, защото е ебати клинча. Кой да очаква, че в средата на май ще задуха такъв студен вятър? Всъщност по-добре да карам по същество, вместо да зациклям с несъдържателни описания. Трима сме – аз, Митко и Ради. В даскало ни наричат Светата троица, щото винаги се чупим заедно от даскало и отпрашваме към по-атрактивни дестинации – боулинг, компютри, градинки, хек, голям купон ви казвам. С две думи поддържаме имиджа на лоши момчета. Яко, нали? Веднъж Ради се наяжда с някакви хапчета, които съвсем го отпускат и се налага да го мъкнем с Митко. Действието се развива в двора на училище, съучениците гледат тъпо. На всичко отгоре се разминаваме с цифра учители, които любопитстват какво става. -Не е добре, нещо му е лошо – викаме и продължаваме да го влачим. Голям адреналин, краката ни са омекнали. Заформят се драми, предлагат ни пари за такси... Да го закараме в Пирогов! Как ли пък не? На даскалите само Пирогов им е в главите. Онзи път като изпих бутилка червено вино и драйфах в час по математика, даскалката пак се шашна. „Кръв!”, вика. И после отново – хвани си такси до Пирогов. Обаче няма шанс да се замъкна дотам пиян като куче. Да правиш простотии нонстоп може да изглежда лесно, но за тая работа се иска акъл, целенасочена конструктивна мисъл. Всеки следващ път трябва да измисляш нещо ново, щото да се повтаряш е пълна позьорщина. Трябва да става шоу. За това се нуждаеш от конкуренция. Ние обаче сме забити да не ти казвам къде, а когато си заобиколен от загубеняци, се състезаваш със самия себе си – на финиша едновременно печелиш и губиш. Досега Светата троица само беше печелила и естествено, дойде време за поражение. Всичко започна с дневника. Вчера го задигнахме, супер яко. Даскалите се видели в чудо, класната вдигнала кръвно, директорът избеснял, а през това време ние седим в една градинка на пет минути от тях и се чудим да го подпалим ли или да не го подпалим. Накрая се отказваме. И без това не ни пука какво пише вътре. За какво да го палим? За единия спорт ли? Грешка! Когато си започнал да правиш нещо, свърши го докрай. Върнахме го в Учителската, леко неудобна ситуация, наведени глави, пърхане с мигли. Да, ама тия излязоха пълни неблагодарници и викнаха родителските тела. Тъп филм, щото и на тях им е омръзнало да ни изнасят конски в опити да разбият компанията (взаимно сме си влияели зле, да, бе, да). И каква е поуката, мислите? Просто не трябваше да се опитваме да бъдем добри. Много ясно, че няма смисъл, когато злото веднъж е сторено, но кой да помисли навреме за това? И сега виждаме как краят идва, черен екран, сдух, no fun. От днес се говори, че ще ни изключват и мисля, че този път е вярно. Вече се опитаха да разхвърлят Светата троица по различни класове, но удариха на камък, щото продължихме да движим заедно. Все пак не всеки ден можеш да намериш свежи типчета, с които да имаш приказка и общи интереси (пийваме винце, пушим цигарки, понякога джойнт, слушаме музика, експериментираме със себе си и така нататък, все обичайните неща). Ще ни преместят в различни училища. Може би ще продължим да се виждаме, но се съмнявам, че нещата ще са същите, в момента даскалото е това, което ни свързва. Нищо чудно, че при това положение се чупим от даскало като за последно. Сутринта се виждаме пред жълтата, грозна сграда на училището, споглеждаме се помежду си и отпрашваме към Витоша. Идеята е на Митко, браво на него. Точно от това се нуждаем сега, да се издигнем над проблемите, над нашите, над малоумната София и да им се изхилим за последен път отгоре. По пътя купуваме цигари и вино, успяваме от третия опит. Супер много мразя някакви продавачи да се правят на интересни – не сме били пълнолетни. Има ли смисъл от подобни реплики, когато все ще намерим откъде да си купим? После се добираме до Драгалевци и се натоварваме на открития лифт. Не особено умна постъпка, защото, както вече казах, е кучи студ. Когато слизаме от лифта, тракаме със зъби и сме готови да запалим огън на първото удобно място. Първото удобно място е една полянка между дърветата с гледка към Кофия, както обичаме да наричаме нашия роден град, завинаги затънал в боклуци. Изваждам тетрадката си от раницата (А4, 80 страници, широки редове). Ще използваме листата като подпалки. През това време Ради и Митко събират съчки. Когато идват и понечвам да откъсна лист от тетрадката, Ради ме спира и с кикот ми подава „Под игото”. Не доумявам. Вярно, че в момента дъвчем романа в часовете по литература, но ние не сме от най-примерните и не разбирам как книгата изобщо се е озовала тук. Няма значение, не задавам излишни въпроси. Изкарваме си яда върху романа, разкъсваме го бавно с наслада и хвърляме листата в огнището. Подреждаме съчките и възпламеняваме с помощта на запалка (50 стотинки, прозрачна, зелена), но огънят не ще да тръгне. -Ей това е, копеле... Най-любимата книга на българите, а с нея и един огън не можеш да запалиш! Представяш ли си? – боботи Ради. -Пълна скръб – подавам му бутилката и той отпива здраво. -Какво ли ще се случи, когато се върнем долу, а? – подхваща Митко. -Каквото и да се случи, няма да е свързано с нас, а с нашите, с новите учители, с новите съученици. Имам чувството, че нас ни няма в картинката, копеле. Като и без това ни няма, може би някой ден трябва да се чупим генерално – казва Ради. -Съгласен. Ще си намерим хубаво местенце в Кофия или по-добре и от нея да се чупим. Ще отпрашим към някой друг град, примерно Варна - предлагам. -Идва лятото и има вариант да тръгнем на стоп - продължава Ради. -Сестрата на един приятел от блока така пътува – само с раницата и с вдигнат палец. Можем цяло лято да обикаляме по морето. През това време нашите ще се притесняват, ще ни издирват, ще ходят в полицията и може би като се приберем през есента, ще проявят повече разбиране и ще ни оставят в старото даскало. -Какво ни трябва? -Малко пари, спални чували, може и палатка. -В нас има палатка – скача на крака Митко. – Стара, износена четириместна брезентова палатка отпреди трийсет години, но ще свърши работа. -Сигурен ли си, че не тече, копеле? – пита Ради. -Много ясно, всяка лято ходим с нашите на къмпинг. Майка ми бучи, иска нова палатка, но баща ми си харесва старата. Мога да уредя и спални чували. Вече сме изгорили половината книга, а огънят още не се е запалил. Дали това не е знак? -Копелета, какво правим тук!? Дайте да се опитаме, няма време, вече е един - казвам. Набързо пресмятаме, че имаме около четири часа да се приберем по домовете, да си съберем багажите и да се чупим, докато нашите се приберат. Ще се срещнем под часовника на Централна гара и ще се качим на влака. Всеки ще вземе колкото пари може, а после ще му мислим. Втурваме се обратно към лифта и оживено нахвърляме планове за лятото – пясък, море, може и по някоя пичка да забършем. На поляната зад нас остават половин разкъсан брой на „Под игото” и незапалено огнище. Не можем да знаем, че ще се видим отново чак след три години и нещо. Тогава няма да имаме нищо общо, само спомени от времето когато сме били тринайсетгодишни пикльовци в края на седми клас.