четвъртък, февруари 19, 2009

Цената на живота (3-D разказ)

още един стар, но леко преработен разказ 1. Неочаквано завръщане Тази вечер кварталната кръчма не беше нищо особено. Както винаги наздравиците се движеха с превишена скорост. Приказките не бяха кой знае колко сладки, нито прекалено солени. Шумотевицата беше на ниво, но и тя беше безинтересна. Друго би било, ако тя секнеше, но и това не се случваше. Белият часовник зад бара отмерваше бавно и тихо времето – още едно доказателство, че нещо не върви. Спомнях си за вечери, в които докато си кажеш две-три приказки, погледнеш и откриеш, че е превалило полунощ или докато се усетиш, надзърнеш навън и видиш, че вече е светло, а хората станали и се размърдали по работа. Във вечери като тази не можеш да направиш нищо друго, освен бързо и систематично да се алкохолизираш и междувременно да се опитваш някак да поддържаш разговора, който, също като спрялото в белия часовник време, хич не върви. Единственият, който е на кеф от цялата работа е Начо – кръчмарят, отбелязващ със задоволство, както пишат във вестниците, ръст на продажбите. На масата бяхме двама – аз и Митко Бомбата, голям здравеняк, който от малък работил по стоежи. Главата му беше едра и ръбата, а когато се усмихнеше се виждаха двата липсващи предни зъби. Преди години кофа, пълна с цимент, го ударила на обекта и той се простил с тях. Той всеки път говореше за обекти, как на обекта това, на обекта онова, на човек му се приискваше до края на неговия живот да му бъде забранен достъпа до всякакви обекти, само за да види дали мозъкът му може да роди и други теми. Нищо чудно този въображаем експеримент да се провалеше съвсем като Бомбата започнеше да разказва за всички обекти, които са му минали през ръцете от самото начало на неговия обектен живот. Това не би учудило никого. -Какво правите, бе момчета? Въпросът ни завари неподготвени, извърнахме се рязко и какво да видим? -Не мога да повярвам. Ей... Че ти се върна, бе. Мислехме, че си се затрил, индиец с индиец. Пред отворената врата се беше изправила обилно загоряла от слънцето, мършава и облечена в размъкнати, чуждестранни дрехи фигура или с други думи Петко Вятъра. След близо три месеца той се беше върнал, нещо, в което някои се съмняваха. Виждате ли, Петко беше спечелил прякора си, защото не можеше да се задържи на едно място. Когато си беше у дома това се изразяваше в непрекъснати пътувания и в невъзможността да се задържи на постоянна работа. Той си падаше и авантюрист, беше ходил няколко пъти в Турция, Гърция и Сърбия, но не си мислете, че там го беше завлякло нещо смислено, някакъв ангажимент, някаква работа. Не, той пътуваше за едното пътуване, казваше, че му харесва, че го правело да се чувства по-щастлив. Така усещал живота си по-смислен. Ей това съвсем не можех да го разбера. Какво означава да чувстваш живота си смислен? Животът, с изключение на детските години, си е чиста проба бъхтене. Когато пораснеш, това бъхтане те удря право в главата, после малко по малко свикваш с него. Така де, нали нямаш избор? С хода на годините бъхтенето се промъква в теб, отначало е една клетка в механизма на твоето тяло, но клетката започва да расте като тумор, който постепенно обхваща цялата ти обвивка, сковава я и не я напуска до смъртта. Да, дори когато се пенсионираш, бъхтенето продължава да бъде неразделна част от теб. Ти се опитваш да компенсираш по някакъв начин бедата, която се е стоварила върху съществуванието ти. Съкращават те, защото си прекалено стар. Отговаряш на предизвикателството, намираш си нова работа, но не се заседяваш задълго и отново те уволняват. Усещаш как всичко отива на майната си. Цял живот си бъхтил като луд, а сега искат да ти отнемат и това. Имаш две възможности. Започваш да се заседяваш пред телевизора, да гледаш глупави сериали, да дементираш, да се разлагаш или се връщаш на село, където посвещаваш останалите си дни на земеделска работа, защото това бъхтене никой не може да ти го отнеме. При все това в бъхтенето няма никакъв смисъл и съвсем определено не те кара да се чувстваш по-щастлив, то е просто навик, с който си свикнал. Но такъв си беше Петко Вятъра, ексцентрик. Пушеше и лула, чакай малко, кой пуши лула днес? И за какво ти е? Какво сладко намираш в силния тютюн, който те заковава здраво на земята? Така де, не се набивай на очи, купи си пакет цигари, пък после си пуши колкото щеш и си гледай кефа. Но едно нещо не можеш да отречеш за Петко Вятъра – в негово присъствие никога не скучаеш. И сега кръчмата потвърди това правило като излезе от дрямката си, живна и го прониза с вниманието си. Петко Вятъра се беше завърнал. Преди три месеца удари петица от тотото. Случи се така, че около десетина човека я улучиха и взе някаква пара. Не че нямаше в какво да вложи парите – външната мазилка на къщата му отдавна се лющеше, цялата фасада изглеждаше като изядена, на бели петна. Оградата му на места отсъстваше, а когато някой повдигнеше въпроса, Вятъра неизменно отговаряше, че няма пари да я оправи, че чака да се замогне. -Остави я ти тази ограда – казваше. – Не ми е до огради сега. Как ще кажеш, че не ти е огради сега, бе? Кой нормален човек би казал това? Че нали в двора ти постоянно нахлуват съседските кучета? Само за миналата година ти изчезнаха пет кокошки и две патици, а ти: „Не ми е до огради сега.” Вътрешността на къщата му също донемай къде плачеше за ремонт, но това беше Вятъра. Какви ти ремонти, братче, пътува му се на човека. То не бяха и едни разговори... Цялото село се изреди да го увещава да постъпи разумно, така де, наш човек е, нормално е да си загрижен за него, да се опиташ да му влееш малко акъл като го гледаш как ще профука парите за едното пътешествие. -Не - упорства – ако ми остане нещо, то ще е за къщата и оградата, но от пътуването няма да се откажа. Видя се, че не можем да го огънем и се успокоихме. Примирихме се, че ще изхарчи парите по възможно най-неразумния начин. И тогава дойде новия удар. -Къде – питам го – ще пътуваш. В Америката, Ню Йорк, Чикаго? Да видиш небостъргачите, дето им викали скай скрапъри, или с други думи, както ми каза преди години, небесен скрап. Да им се чудиш и на американците какви глупави думи измислят, ама на – и те са хора и на тях им се размътва мозъка. Или на Запад – Айфеловата кула, онзи, високият часовник в Лондон и всичките му други там забележителности? -Какъв ти Запад? – дръпва от лулата и бавно изпуска пушека на талази. – Не го ща аз Запада. Искам да видя Изтока. Изтока, та изтока. Да, дори в пътешествията Вятъра си оставаше ексцентрик. -И къде на изток? -Индия – разправя той, а на мене свят ми се завива. -Как? Индия, ли? – не мога да го проумея този човек. – Остави я ти тая Индия, бе човек. Японците и китайците са къде-къде по-напред. Виж, там наистина можеш да видиш нещо, забрави ги тези индийци. Не са стока. Веднъж ми казаха, че яли с ръце. Че кой нормален човек яде манджата си, салата примерно, с ръце, бе? Не, не индийците не струват, казвам ти. Но в крайна сметка ти си решаваш, де. Няма да споря повече Вятъра си беше инат, напук на всички отпътува в Индия, та не се мярна повече от три месеца. Всички продължаваха да мълчат и да го наблюдават. Престраших се, а то и не толкова се престраших, ами нещо ме човърка отвътре, питам: -Е, какво, хареса ли ти тая твоя Индия? Усмивката на Вятъра лъсна като бели гащи. Той развя памучните дрехи, в които беше облечен, приближи се до мене и седна на масата. -Различно е – вика – има да ви разправям. Така и заразправя. И разправяше не само през тази вечер, ами следващите вечери продължи да разправя. След седмица и нещо се секна, но и после, когато се напиеше и му се развържеше езика, все намираше някоя нова история. И въпреки всички истории за необятни планини, свещени реки, разни ми ти храмове и набожен народ, в главата ми се е запечатила най-добре ето тази история, която се случила в 2. Индия, щата Ориса, Джаганат Пури - Жегата беше непоносима и лепкава като мед – разказваше Вятъра. – Бях пътувал няколко часа в претъпкан автобус. Когато се бях качил на него, останах втрещен – намирах се в дядовата ръкавичка. Всички места бяха заети. Отвсякъде ме изгледаха с нескрито любопитство, бях единственият бял в автобуса. Кожата ми беше помургавяла, но все още не можеше да се сравнява с тази на местните. Едвам намерих място на пода, където проснах раницата и седнах върху нея. Нещо отвътре изпука, но в онзи момент то нямаше значение. По-късно открих, че са били очилата за четене, а аз не четях книги, не ми оставаше време. Даже не записвах впечатления в тетрадката, която бях взел със себе си за тази цел. Тя така си и остана, празна, измачкана самотница, вечно чакаща срещата с химикалката, която никога няма да дойде. Пристигнах в Джаганат Пури късно вечерта. Веднага се запътих към хотела, където бях резервирал стая преди дни. Хванах си такси. С шофьора се разбрахме трудно, защото не говореше английски, но накрая той подкара таратайката в правилната посока. Ако си мислите, че вие карате таратайки, трябва да видите онова такси, то трябва да е първообразът на таратайката, на вечната таратайка, таратайката на Платон. Шофьорът караше трескаво, често навлизаше в насрещното платно, избягвайки на косъм колите, които идваха срещу нас. При това дори веднъж не натисна клаксона. Вече имах опит с други индийски таксита, така че я давах по-спокойно, без да се напрягам излишно. Въпреки това на моменти изтръпвах и сграбчвах прокъсаната кожена седалка под мен. Дали тя не беше свидетелство, че и други клиенти са постъпвали по същия начин. Преди няколко дни, в един друг град, за който ще ви разправям някой друг път, пак в едно такси, бях попитал шофьора защо кара като самоубиец. -Умираш в един живот и се раждаш в друг – отвърна той и изпревари бавно движещата се пред нас бричка по такъв начин, че ми се изправиха косите, без да му мигне окото. И този път останах жив. Хотелът беше пълна скръб. Чаршафите някога, много отдавна, са били бели, но сега те бяха просто мръсни, посипани с черните телца на десетки комари и ситни мушици. Имах желание да се изкъпя, да отмия медената пот от себе си, но душът не работеше. Примирих се с положението и се опитах да проспя часовете, оставащи до сутринта, но почти не успях да мигна сред всичкия задух. Сутринта дълго се разхождах из малките улички, преди да харесам ресторантче, където да закуся. Поне храната беше добра, нямаше спор в това. Хигиената обаче не беше на високо равнище, даже никаква я нямаше, но и това беше едно от нещата, с които се бях примирил. В Индия първото нещо, на което се научаваш, е примирението. От тази гледна точка може би разбирам защо индийците са толкова религиозни хора. Въпреки, че няма с какво да се примиряват, те, така да се каже, се раждат направо в примирението и са неразделна част от него. Малките улички бяха прашни, а покрай тях всевъзможни нечистотии плуваха в каналите, разнасяйки из тежкия и без това от задуха въздух непоносима воня, която направо те захапва за носа и не спира и за миг да излива дъха си в него. Улиците не бяха оживени, както тези в останалите индийски градове. Разхождах се няколко часа, отминах красив храм, за които разбрах, че се казва Джаганат, по името на един от техните безброй богове, където имаше голяма група от хора, която мълчеше, все едно чакаше нещо. Тогава до ушите ми достигна далечината шумотевица. Ето, казах си, имало живот в този град. Побързах да се приближа към шумотевицата. Картината, която се разкри пред очите ми беше, с две думи, необичайна. Точеше се дълго шествие от опиянени от мантри поклонници и обикновени хорица – всички изпаднали в религиозен екстаз. Индийците си падат по такива неща. Дай им само да пеят повтарящи се песни, които уж имат начало и край, но после излиза, че краят и началото се сливат, че те не са важни, че не песента има значение, а самото пеене. Първото, което се забелязваше като погледнеш към шествието, беше огромна кола, дървена, с гигантски колела. И какво си мислете, че правеха индийците? Дърпаха я, бяха се впрегнали като волове, стотици хора, теглещи дългите въжета. Мнозина напираха само да се докоснат до колесницата, след което, изглежда щастливи, се отдръпваха и продължаваха да се движат отстрани на шествието с блажени усмивки на лицата си. Върху колесницата се беше разположила кукла в ярки цветове. Воден от любопитство и от липсата на желание да продължа със скитането по пустите улици се включих се към шествието. Първо бях в периферията, където имаше съвсем малко хора, но половин час по-късно, не знам как, тълпата, обграждаща колесницата, ме всмука навътре и започна да ме подмята насам-натам. Опитах да се съпротивлявам и да се измъкна, но бързо се отказах. Нямах сили да се боря срещу цяла тълпа, оставих ги да ме подхвърлят накъдето си искат. Избутваха ме все по-напред и по-напред. Приближавах се към колата, която от близо изглеждаше все по-внушителна и огромна. Вече чувах грохота от допира на колелата в земята и виковете на онези, които теглеха колата. Изведнъж се озовах на първата редица и се уплаших. Тълпата отзад ме буташе, все едно се опитваше да ме запокити под колелата, които застрашително се приближаваха, защото се бях озовал точно пред колата. Не се давах, блъсках се с всичка сила назад, мятах се, устоявах на напъните на навалицата, когато едно тяло се стрелна напред и падна право пред едно от колелата. Кой знае как го бяха бутнали, горкият човечец, защото така и остана да лежи на земята. И какво мислите направиха, за да помогнат на своя, чиито живот беше увиснал на сламка, нищо, ето какво. На това се казва отношение. Да кажеш, че не са го видяли, видяха го. Обърнах се за миг и забелязах как следят падналия с очи, а хич и не помислят да се втурнат да го спасяват. Че то има ли нещо по-ценно на този свят от човешкия живот, мислех си, а те седят така и го наблюдават безучастно. Хвана ме страх. Не можех да оставя горкия човечец да умре, както неговите го бяха оставили. Втурнах се. Колелата бумтяха съвсем наблизо, човекът продължаваше да лежи безжизнено. Рискувах живота си, да се бях подхлъзнал или спънал за момент, щях да бъда смачкан заедно с него. Вдигнах го на две ръце и успях да го извлеча настрани, а колелата изгърмяха покрай нас и се отдалечиха. Човекът все така продължаваше да лежи като труп. Допрях ръка до рамото му и го разтърсих. -Брат – казвам – твоите щяха да те оставят да загинеш. Бива ли така? Онзи се размърда бавно, сякаш се събуждаше от сън и като опули ония ми ти очи. Огледа се бавно, навярно невярващ, че е останал жив и като започна да врещи нещо на индийски. Опитах се да го успокоя, безуспешно. Продължаваше да ми се кара. Вместо да ми стисне ръката, да ми благодари, че му спасих живота, той се кара, чуден човек. След две-три минути изглежда ми се накара достатъчно и се затича, опитвайки се да догони шествието. Такива са те индийците. Не знаят какво е то, цената на живота. 3. Събуждам се в малката стая, ароматизирана от благоухания и се усмихвам на тавана. За пет минути затварям очите си, но не за да заспя отново, а за да се отпусна без мисли в бездействие, което спокойно може да бъде наречено малка сутрешна медитация. Когато ги отварям отново, се чувствам лек като пухче от топола в началото на лятото и, безтегловен, скачам на крака. Отправям се към другата стая, където е олтарът. Сядам на колене на земята, извиквам Кришна със звън и му предлагам благоухания. Щом сготвя, ще му предложа и храна, която ще стане свещена от допира му. Когато съм готов със закуската ще изчистя. От година и половина, или половин година след като станах кришнар, живея тук, в храма и чистя всяка сутрин, защото ашрамът трябва да бъде в изрядно състояние, да отговаря на безупречността на бхактите. Днес ще отделя повече време от обикновено за чистене, ще се опитам да лъсна всяко ъгълче на голямата стая, явяваща се основно помещение, защото вемерта тук ще дойдат много хора. Но ще трябва да побързам. И аз трябва да излизам. И аз трябва да се присъединя към другите, за да по-късно заедно се върнем насам. Преди това ще празнуваме. Днес не е ден като другите. Днес е специален ден. Днес е денят, в който е един от най-свещените индийски празници, Ратха Ятра. Денят, в който шестваме по улиците, раздавайки плодове и сладки на минувачите, опитвайки се да споделим с тях своето щастие. Обикновено след шествието разполагаме с неголяма сцена, този път ще е на НДК, където се пеят мантри и се държат лекции. Някой ден ще присъствам на празненствата в Индия. Ратха Ятра е посветен на бог Джаганат и се чества в града Джаганат Пури от най-дълбока древност. Гледал съм видеозаписи от шествието, възхищавал съм се на огромната колесница. В сравнение с нея нашата е като дребно джудже, но това е нашето джудже и ние си го обичаме. Така ми се ще да видя индийците, тяхната вяра е толкова истинска, толкова неподправена. На Ратха Ятра, на шестването на бог Джаганат, някои хора се хвърлят под колесницата и там намират смъртта си. Смята се, че тази смърт е свещена.
Публикуване на коментар