Когато се хапем
в чаршафите, когато се драскаме
с чувства.
Когато се стичаме в пода и буйстваме
голи… Задъхани жадно гърдите си дишаме, буйстваме.
Когато лежим
онемели, гласовете, превърнати в стонове
въздуха
свършват. Почиваме, после пак буйстваме.
И спим с часове,
увили телата си в липсващи сънища…
Когато телата
насън ни се галят, устните бълнуват
целувки… Денят е
далече, любовта е отсъствие
Когато сънено
гледаме другия, кошмарите бегло
в думи
прехвърляме. Денят ни затрупва с електричество,
скачаме и за
секунди се обличаме. А колко гротескно
извиват телата
ни дрехите? Докато кафето си пием,
бавно забравяйки
се. И голите тласъци на масата с мюсли
оставяме. Когато
сладката пот превръща се в сол – не-
значителна част
от нашата закуска… Когато след нощта,
облизала телата
ни, възвърнем бледата си чувствителност към
вкусовете. Нощта
е далече, любовта е отсъствие
Когато вратите
заключени са, асансьорът пак вие и ние
се спускаме, а
делника спи. Колите повръщат черни струи
от нежност и в
деня си работен далеч съм: на милиони протягания.
И няма те! И
никога не си била, и никога не сме били:
в едно легло, в
едни мечти. Разкъсвани от настръхвания!
Когато не съм
ослепявал от срещите с връхчетата на пръстите ти.
Аз казвам ти,
скъпа, че ти си далече, любовта е отсъствие
